Игра на милиарди

25

Минаваше четири, когато Астър стигна до Гринуич.

Аудито летеше по двулентовия път, изкачваше възвишенията и ускоряваше през гъстите гори, където слънцето почти се губеше. Боби свали прозореца и в автомобила нахлу топъл, наситен с аромата на окосена трева, въздух. Град Гринуич, Кънектикът, се намираше на четиридесет и пет минути път с кола от Манхатън и на сто светлинни години.

Пенелъпи Еванс живееше на „Елм" 1133, двуетажна колониална къща, разположена навътре от пътя. Една кръгла алея водеше към сградата. Пред предната й врата беше паркиран рейндж ровър. В центъра на широката морава имаше издигнат флаг. Денят беше спокоен и той не се вееше.

— Май си е у дома — каза Астър.

— Обади й се отново — предложи Съли.

През последните десет минути Боби звънеше на Еванс, за да я предупреди, че пристигат скоро. Тя не отговаряше. Той се притесни. Съливан спря аудито зад паркирания автомобил и изгаси двигателя. Астър отвори вратата.

— Чакай тук.

— Съжалявам, шефе, но нямаш думата. — Съливан излезе от колата, движеше се като човек, който е с двадесет години по-млад. Двамата отидоха до предната врата. Изтривалката за крака пред нея гласеше „Успокой се и пий уиски". Астър беше прав за чувството за хумор. Почука и срещна погледа на Съли, докато чакаха да чуят звук отвътре. Почука отново. Никой не отвори.

— Какво мислиш?

— Нищо хубаво — отвърна бившият детектив.

Астър тръгна към рейндж ровъра. Забеляза стикера за паркиране на „Броуд" 12 на предното й стъкло.

— Това е нейната кола — каза той. Погледна отново към къщата. Тишината, която беше забелязал по-рано, вече не му се нравеше. Според него не беше тихо. Беше мъртвешки пусто. — Смятам, че предвид обстоятелствата, можем да предположим, че госпожица Еванс е в опасност. Няма ли някакъв закон, който да ни позволява да…

— Нахлуем? — съдейства му Съливан.

— Да влезем, за да помогнем.

— Може да е на гости на съседката или да е отишла да се разходи. Може да има две коли.

— Глупости, глупости и още глупости — възпротиви се Астър. — Тя знае, че идваме.

— Просто те запознавам със ситуацията, преди да направим нещо, за което може да съжаляваме.

Астър тръгна по моравата и стъпка цветята пред един панорамен прозорец. Завесите не бяха дръпнати и той имаше ясна видимост към дневната на Еванс и фоайето й. Къщата изглеждаше чиста и подредена. Нямаше никаква следа от движение. Допря ухо до стъклото. Долови далечно буботене, което можеше да бъде от гласове.

— Какво има? — попита Съливан.

— Може би нещо горе. Телевизор или радио.

Астър продължи да заобикаля къщата, отвори една врата, мина покрай кофите за боклук и след няколко крачки се озова в задния двор. Портативна пръскачка, закачена за градински маркуч, поливаше моравата. Тревата беше мокра. В основата на маркуча имаше теч, където водата бликаше и беше образувала едно подгизнало петно.

— Някой не се тревожи за сметката си за вода — констатира Съливан.

Астър скочи на верандата от червени тухли в задната част на къщата. Плъзгащите се врати се отвориха лесно.

— Здравейте — провикна се той и промуши глава вътре. — Госпожице Еванс?

Съливан го избута и мина покрай него, служебният му пистолет беше изваден и готов за употреба.

— Стой зад мен — нареди той. — И не пипай нищо.

— Както кажете, детективе.

Съли мина през трапезарията и се озова във фоайето. Въздухът в помещението беше топъл и задушен. Отгоре се носеха откъслечни гласове.

— Госпожице Еванс? Пенелъпи? Аз съм Робърт Астър. У дома ли сте?

Никой не отговори.

Съливан тръгна по стълбите, пистолетът беше изпънат пред него. Астър го следваше плътно до рамото му. Беше чул телевизора, докато гледаше през прозореца. С всяка стъпка гласът на новинаря се усилваше. Голямата спалня се намираше срещу стълбището. Дървеният под простена под краката им.

Съли се спря на прага на вратата.

— О, момко.

Астър погледна в стаята и веднага се извърна настрани.

На десетина стъпки от тях една жена с кестенява коса лежеше на пода до леглото, очите й бяха широко отворени. Носеше само бельо. Тънка линия кръв се стичаше от рана на гърдите й.

— Тя…? — запелтечи Боби.

Съливан коленичи и провери врата й. Кимна и погледна по-внимателно раната.

— Който е сторил това, е бил професионалист.

— Какво имаш предвид?

— Виж. Има сравнително малко кръв. Този тип е успял да я намушка с нож и да прониже сърцето й толкова бързо, че то веднага е спряло да бие. Необходима е практика за подобно нещо.

— Какво ще правим?

— Ще стоим настрана. — Съливан провери банята и гардеробите, след което надникна в коридора. — Няма никой.

Астър влезе в спалнята. На леглото имаше отворен куфар, наполовина напълнен с дрехи. Погледна към телевизора и забеляза, че е включен на Си Ен Би Си. Едно списание лежеше прикрито под завивките. Мъжът го дръпна лекичко и видя, че става въпрос за специализирано издание със заглавие „Информационните технологии днес". То беше отворено на статия за нещо, наречено „приложни софтуер фреймуъркове в управлението на енергийния сектор": „Нашите платформи позволяват създаването и управлението на комплексен мониторинг, контрол и автоматични решения…"

Астър остави списанието, не му беше интересно. Върна поглед на мъртвата жена.

— Това тя ли е?

Съливан взе една снимка в рамка от скрина и сравни лъчезарната усмихната жена с трупа.

— Да.

— Кога?

Съли се зае с тялото на Пенелъпи Еванс, като провери ръцете и врата й.

— Все още е топла. По-малко от час.

— Можехме да бъдем тук.

— И можеше да лежим до нея сега. Който и да е сторил това, е бил добър. Влязъл е в къщата, дошъл е горе и я е убил, без тя дори да разбере, че има някой при нея. Чу как скърцат дъските. Ще надигнат вой дори мравка да мине по тях. Този тип е фантом. Прелетял е тук. — Съливан се насочи към вратата. — Трябва да вървим.

Астър го сграбчи за ръката.

— Мисля, че имаш предвид, че трябва да се обадим на полицията.

— Прекалено късно е това да й помогне по някакъв начин. Ще се обадя от града.

— Не можем просто да си тръгнем. Тя заслужава нещо по-добро.

— Тя е мъртва. Не заслужава нищо друго, освен да се опитаме да открием извършителя.

Астър го пусна.

— Сигурен съм, че можем да обясним нещата…

— Нямаш време за това. Господин Шанк има нужда от теб в офиса. Обади се на полицията на Гринуич и ще извадиш истински късмет, ако успееш да се прибереш до полунощ. Има награда за богати задници като теб в последно време.

— Не говориш сериозно.

— Мислиш ли, че на някого ще му дреме, ако прекараш няколко дни в охладителя? — Съливан се наведе още повече към него и когато заговори, в гласа му се усещаше познанието от опита му. — Прекарах целия си живот като ченге. Знам на какво са способни. Ако отнесеш това до полицията, ще се превърнеш във водещата новина по националните новини тази вечер. Утре сутринта снимката ти ще е на първа страница на „Поуст" с някакво заглавие, което ще те направи да изглеждаш като основния заподозрян. Ще те накарат да копнееш за последната клюка, която са пуснали за теб и приятелката ти на плажа. Искаш ли подобно нещо? Искаш ли го точно сега?

Астър изгледа сериозно Съливан. Човекът беше прекалено умен за тъпо ченге.

— Не съм наивен. Ако обясня, че сме разследвали смъртта на баща ми…

— Погледни я. Погледни! — Съли накара Боби да се приближи и да огледа по-добре тялото. — Едва е облечена. Едно от онези ченгета, в които имаш толкова голямо доверие, ще прибере две стотачки от някой журналист и ще му позволи да я снима. Такива неща продават вестници.

— Въпреки всичко това трябва да останем. Съливан погледна часовника си.

— От онова, което ми каза, можем да предположим, че който е убил баща ти, има пръст и в убийството на тази жена. Ако искаш да помогнеш и на двама им, започвай да търсиш следи. Не можеш да сториш нищо добро за никого от килия в полицейския участък, нали?

Астър обмисли думите му.

— Да, мисля, че си прав.

— Имаш десет минути.