Игра на милиарди

9

На другия край на земното кълбо имаше още някой, който се тревожеше за моментното отклонение.

— Добър ден, господа — каза Магнус Лий, председателят на „Чайна Инвестмънт Корпорейшън" или ЧИК. — И, госпожо. Имаме много работа. Предлагам да започваме.

Лий стоеше начело на конферентната маса на двадесетия етаж на сградата „Ню Поли Плаза" в Пекин. Днес беше последният понеделник от месеца, в който се събираше инвестиционният комитет.

„Чайна Инвестмънт Корпорейшън" беше създадена през 2007 година с единствената цел да инвестира огромната наличност от чужд валутен резерв. Десетилетия наред Китай изнасяше много повече стоки и услуги, отколкото внасяше. Резултатът беше кумулативен излишък от 3,5 трилиона долара, сума, която беше равна на годишния брутен вътрешен продукт[22] на Германия и по-малка само от тези на Япония, на самия Китай и на Съединените американски щати. Три четвърти от тези пари бяха вложени в най-безопасния и най-консервативен финансов инструмент на планетата: съкровищните бонове на САЩ. На една четвърт им беше позволено да търсят по-атрактивна цел. Парите, пренасочени за инвестиране в акции, корпоративни облигации, недвижимо имущество и онова, което финансистите обичаха да наричат „специални ситуации", бяха отделени в така наречения „суверенен инвестиционен фонд", какъвто беше ЧИК. Комитетът се беше събрал точно заради тези пари.

Лий беше основал фонда с 200 милиарда долара. Оттогава беше направил сумата на 900 милиарда. Харесваше му да мисли за себе си като за най-богатия човек на света. Въпреки това 900 милиарда бяха малка част от всички резерви на страната му. Като повечето богати мъже, и той беше вродено алчен. Искаше още.

От своето място начело на масата Лий мълчаливо поздрави всички членове на Комитета с усмивка и поглед от неговите ледено сини очи. Срещата си имаше строго установен дневен ред. Всеки директор се изправяше и предлагаше сбит доклад от последните дейности на неговия или нейния отдел. Лий започна с отговорния за акциите в Северна Америка директор.

— Моля, господин Пинг, започнете.

— Щастлив съм да съобщя, че увеличихме залога си в „Морган Стенли" до дванадесет процента. Това е първата ни значителна покупка на дялове в компанията от първоначалната ни инвестиция през 2007 година. Явно моментът не беше подходящ.

— Господин Пинг — каза Магнус Лий, — дори най-красивата роза не може да вирее в бедна почва.

Пинг засия, публично беше освободен от чувството си за вина.

— През изминалия месец — продължи той — купихме осем процента дялово участие в „Нобъл Енърджи Груп" за 900 милиона долара, седем процента в „Боинг" за 5 милиарда и четири процента в „Интел" за 5 милиарда. До днешна дата разполагаме с дялове в осемдесет и девет американски корпорации на стойност 400 милиарда долара. Шестдесет и седем от тях са в списъка на 500-те най-печеливши корпорации. Двадесет и пет са в списъка на 100-те. Що се отнася до пазара, инвестициите ни показват увеличение с двеста процента.

Политика на ЧИК беше да купува само миноритарни дялове в чуждестранни корпорации и да не влияе на политиката на тези компании. Също така политика на ЧИК беше да инвестира в широк спектър от индустрии: енергетика, потребителски продукти, финанси, авиокомпании, автомобили и разбира се, в технологии.

Най-накрая директорът, отговорен за акциите в Северна Америка, заяви, че тъкмо е приключил с преговорите да закупи голям дял в една от най-престижните компании за финансови услуги, а именно „Американ Експрес".

Лий изръкопляска и цялата зала последва примера му.

— Впечатляващо — каза той. — Вероятно всички ще получим платинени карти.

— Ах, господин Лий, определено вицепремиерът заслужава „черна карта".

Хората около масата отново изръкопляскаха, за да покажат подкрепата си. В страна, в която статутът се боготвореше, „черната карта", издавана само за онези, които харчеха повече от 100 000 долара на година, беше най-големият символ на богатство.

Лий поклати глава с фалшива скромност, докато клатеше строго пръст.

— Не, не, господин Пинг. Подобна позиция определено е извън възможностите ми. Има много кандидати, които са много по-квалифицирани от мен.

Лий лъжеше и всички в залата го знаеха. Благоприличието изискваше да не изглежда прекалено уверен в избора си. След четири дни членовете на Китайската комунистическа партия щяха да се съберат на конгрес, който се свикваше веднъж на десет години и на който се избираше следващият лидер на страната. Освен президент партията щеше да избере десетчленния Постоянен комитет, който да оглави най-важните министерства. Пламенната мечта на Лий беше един ден да бъде назначен на поста вицепремиер на финансите. Всяко действие, което беше предприел през изминалите десет години, беше насочено към подобна развръзка. Някои, като създаването на „Чайна Инвестмънт Корпорейшън", бяха известни на всички и сформираха основата на публичното мнение за него. Други бяха много по-впечатляващи, но известни само на малцина. Тези малцина обаче стояха на върховете на правителството и управляваха армията, Министерството за национална сигурност и разбира се, Министерството на финансите. Точно тези му действия, а не инвестиционните му печалби, щяха да му гарантират постигането на най-желаната цел.

— Освен това — продължи Лий — откъде бих имал толкова много пари за такава карта?

Срещата продължи. Следващият човек дискутира инвестициите в американските частни фирми и хедж фондовете. Възвръщаемостта отново беше впечатляваща, както при инвестициите на ЧИК в корпоративните бонове.

Инвестициите не се правеха единствено заради финансовата изгода. Всяка си имаше и стратегическа цел. Компании, които приемаха ЧИК, инвестиционната фирма, като важен акционер, подкрепяха политики, ползотворни за Китай, страната. Подобни политики включваха добри тарифи за китайски внос, подкрепа или поне мълчание относно евентуално обединение с Тайван и твърда ръка по темата за заздравяване на китайския юан.

Последната точка беше особено важна за Магнус Лий. Той беше шокиран от изявлението, че страната ще продължи да следва политика за повишаване стойността на валутата. Понастоящем Китай страдаше от сериозен спад в икономическите дейности. Официално беше оповестено, че икономиката нараства с 9 процента на година, но Лий знаеше, че не е така. Необработените доклади показваха, че икономиката се влачи с анемичните 7 процента, бедствена фигура в една страна, където над 100 000 души се присъединяваха към работната сила всеки ден. Като способен икономист той беше наясно, че можеше да съживи страната, като побутне износа. За да може да го направи, трябваше да предложи стоки, които бяха атрактивни за чуждестранните пазари. За това имаше само едно решение: обезценяване.

Имаше и друга причина Лий да желае това. Като всички правителствени представители той имаше личен интерес в частния сектор, а именно в недвижимите имоти. Всички знаеха, че пазарът на имоти е стигнал дъното. Той — най-добре. Докато икономиката не се стабилизираше, нямаше да има купувачи за безбройните му луксозни проекти. Имаше нещо много повече освен всичко това, но Лий се насили да не мисли за него сега. Нещата щяха да се оправят след няколко дни.

Последният директор се изправи и говори десет минути относно амбициозните начинания на съвета в недвижимите имоти. Най-скорошните сделки със земи включваха закупуването на 200 000 акра земеделска земя в Колумбия, 50 000 акра в Перу, милион акра в Чили, златна мина в Южна Африка, сребърна мина в Австралия, диамантена мина в Конго и богат на уран парцел пак в Австралия. Имаше покупки в Намибия и Пакистан, дори и в Съединените американски щати.

— Трябва да ви съобщя някои лоши новини — обяви директорът по недвижимите имоти и природните ресурси. — С голяма мъка ви съобщавам, че двама от нашите уважавани мениджъри бяха убити в Замбия през изминалата седмица. По време на посещение в една от златните ни мини мъжете били приклещени от миньори, които искали повишение на заплащането от четири на шест долара и намаление на работните часове през седмицата от осемдесет на шестдесет. Разбира се, нашите мениджъри отказали. Миньорите ги убили с кирките си.

— Диваци — изуми се Лий.

С това мъжът закри срещата. След като се ръкува и пожела приятен ден на директорите си, той се замисли за основните точки от нея. За по-големите дялови участия в повече компании в Америка и Европа. За допълнителните покупки на богати на минерали земи в страни по цялото земно кълбо. За новите американски съкровищни бонове, които бяха купили и които увеличаваха зависимостта на Америка от Китай. Всяка година страната му ставаше по-силна, а останалата част от света — по-слаба.

Това беше само началото.