Игра на милиарди

24

В девет часа вечерта на 28 ноември 2008 дванадесет сравнително необучени терористи пристигнаха на пристанището в Бомбай, Индия, в гумени моторни лодки. Те се разделиха на четири екипа. Всеки от тях носеше автомат, двеста патрона, ръчни гранати и купен от магазина мобилен телефон, по който да разговаря с останалите. Никой от тях нямаше бронежилетка. Никой от тях нямаше комуникационно оборудване последна дума на техниката, нито пък противотанково оръжие. Като цяло си беше обикновена терористична операция.

Единият екип нападна известния хотел „Тадж Махал Палас", другият — близкия „Оберой Трайдънт", третият — централната железопътна гара, четвъртият — „Нариман Хауз", центъра на еврейската организация „Хабад-Любавич". През следващите тридесет и шест часа целият град Бомбай, с население от 16 милиона души, беше ефективно парализиран. Бизнесът беше блокиран, когато градът беше затворен и всякакви икономически дейности секнаха. Единствените хора, които бяха по-зле тренирани от терористите, бяха полицаите. Тяхната неспособност се увеличи, когато полицейският началник и моторкадата му се насочиха право към терористична засада и той беше застрелян на задната седалка на колата си.

В крайна сметка близо двеста души бяха убити, включително повече от тридесет западни туристи и еврейски емигранти. В хотел „Тадж Махал Палас" се разрази голям пожар. Полоша беше икономическата вреда за Индия — в краткосрочен и дългосрочен план. Дванадесет млади мъже, въоръжени единствено с автомати, ръчни гранати и готовността да дадат живота си, нанесоха икономически щети за около 5 милиарда долара и накараха една от най-важните финансови столици в света да падне на колене. Нападението доведе до измислянето на нова фраза — стреляй и бягай, и въведе съвсем нови правила в света на международния тероризъм.

— Двадесет и четирима души… да превземат Манхатън? — Барнс поклати глава. — Стига. Никога няма да се случи.

— Виж какво направиха дванадесет души в Бомбай — каза Маквей.

— Това ли смяташ, че ще бъде? — попита Барнс. — Стреляй и бягай?

— Прекалено е рано, за да се каже. Каквото и да е, много хора ще загинат.

— Няма да споря с вас за това — мъжът вдигна ръце в знак на отстъпление. — Просто се опитвам да бъда благоразумен. Нямаме полза да се разхождаме полунадървени.

— Полунадървени? Това ми звучи повече като твой проблем, Бил.

Барнс почервеня и се изправи от стола си.

— Чакай, Алекс. Съгласни сме с теб — увери я Маквей. — Имаме шанс да спрем нещо, преди да се е случило. В миналото винаги сме пристигали прекалено късно на бала. Няма да позволя да се изложим отново. Но Бил е прав, че трябва да свършим работата по правилния начин. Спокойно, ефикасно и професионално.

Единодушие. Посредничество. Всичките тези дипломатически тъпотии. Алекс потърка очи, глупаво беше от нейна страна да си помисли, че ще стигне до Вашингтон. Той беше за хора като Маквей.

— Добре тогава — каза тя. — Изяснихме се. Заместник-директорката й се усмихна като мила леля.

— Не можеш да работиш в състоянието, в което се намираш, прекарала си тридесет и шест часа без сън. Искам да си вземеш два дни и да си починеш. Ще говорим в сряда следобед и ще видим как ще си тогава.

— Джан…

— Това е, Алекс. Два дни почивка. Без възражения. Дай на Бил всичко, с което разполагаш. Ако се нуждаем от нещо, знаем къде да те намерим. Ще наредя Бари Минц да те държи в течение.

— Какво ще стане с отпечатъците на стрелеца?

— Ще ги вкараме в системата. Ако получим нещо, ще те уведомим.

— Но…

Джан Маквей стана.

— Свършихме тук. Върви си у дома. Почини си.

— Да, госпожо.

Алекс напусна офиса. Да бъдеше проклета, ако си пуснеше два дни отпуск.

Не разбираха ли? Това се случваше сега.