Игра на милиарди

53

Магнус Лий стоеше на балкона на офиса си с ръце на хълбоците като някакъв фелдмаршал победител и се възхищаваше на Айфеловата кула. Оригиналната структура беше построена преди повече от век, но това не й пречеше все още да е актуална, а инженерният й замисъл да продължава да изумява. Тя беше истински шедьовър.

Лий погледна надолу към Марсово поле, огромния парк, който водеше от Дома на инвалидите до Айфеловата кула. Апартаментите бяха построени в стил „Осман", който можеше да се забележи през четири квартала от двете страни. Детайлите бяха прецизни, дори покривите на мансардите бяха покрити със синя патина, жалузите се затваряха, а на всеки балкон имаше лети метални парапети. Вътре апартаментите бяха с дървени подове, кухни „Погенпол" и асансьори „Соничи", които се отваряха направо във фоайето.

Магнус Лий знаеше всичко това, защото той беше построил тези апартаменти и Айфеловата кула. Като повечето правителствени служители и той имаше втора кариера, в която се беше посветил на правенето на колкото се може повече пари. Заплатата му в „Чайна Инвестмънт Корпорейшън" се равняваше на 5000 долара на година. Доходите му от компанията за недвижими имоти бяха около 5 милиона долара. Или поне доскоро бяха толкова.

Не внезапният спад в приходите му го притесняваше обаче. Притесняваше го нещо друго. Магнус Лий не беше използвал собствени пари, за да финансира строителните си проекти. Ако беше използвал такива, нямаше да се намира в подобна ситуация. Беше използвал парите, които му бяха поверени.

Лий беше осъществил и други подобни проекти. Такива, които носеха имена като Сен Марк, Белгравия и дори Сен Тропе. Също като Париж те наподобяваха архитектурата на съименниците си. Напоследък пазарът на еднофамилни домове и апартаменти не беше добър. В интерес на истината беше пълна трагедия.

Лий се върна на бюрото си и се строполи в стола. Обмисляше съдбата си.

Чу някаква врява навън. Гръмкият глас на госпожица Мей сипеше молби. Вратата на офиса му се отвори и един немощен старец влезе вътре. Той не носеше западен бизнес костюм, а традиционни копринени панталони, сако с висока яка и меки обувки. Посетителят беше плешив и прегърбен, а кожата му приличаше на оризова хартия.

— Старейшина Чен — каза Лий и се изстреля на крака. — Както винаги за мен е огромно удоволствие.

— Не ставай заради един старец.

— Влизайте. Влизайте. Присъствието ви внася светлина в деня ми.

Старейшина Чен, чието пълно име беше Чен Ка-Тин и за чиято възраст Магнус можеше само да гадае, спря близо до него.

— Нуждае ли се денят ти от такава? — попита строго старецът. Преди Лий да успее да му отговори, лицето на посетителя разцъфна в добродушна усмивка. — Забавно е един безполезен дъртак да се шегува с такъв известен финансов гений.

Магнус също се усмихна.

— Прекалено сте мил. Определено не съм гений.

— Да, да — каза старейшина Чен и го потупа по ръката. — Защо иначе мъдрите мъже в Пекин ще ти позволяват да инвестираш парите на страната? Постъпихме умно, като те избрахме за Голяма планина и ти дадохме средствата на обществото.

Издигането на Магнус Лий във финансите можеше да се равнява единствено с изкачването му в Пурпурния дракон, най-известната триада в Пекин. Триадите представляваха тайни общества, сформирани през изминалото столетие, за да подкрепят и пазят общностите от тиранията и несправедливостите на правителството. Осигуряваха финансиране на местните бизнесмени, уверяваха се, че полицията или дребни правителствени служители няма да се месят в дейностите им, и се занимаваха с други, не толкова чисти дела като проституция, контрабанда на наркотици и изнудване. В края на краищата една триада беше бизнес начинание и като такова трябваше да извлича печалба.

Главният човек в една триада се наричаше Планински господар. Отговорният за финансите — Голяма планина.

Лий го заболяха бузите да се усмихва. Целта на посещението беше ясна. Никой не можеше да отрече, че старейшина Чен, даваше ясно да се разбере какви са намеренията му.

— Благодаря, старейшина Чен. Мога ли да ви предложа чай… или може би кафе?

— Кафе, гадост! Никога! Истинско бедствие от Запада. Чай. „Ред Лип", ако по някаква случайност имаш такъв в шкафа си. Черният дроб ме тормози.

— Разбира се. — Лий хвана подръка посетителя си и го поведе към стола. — Но първо трябва да седнете.

Носеше се слух, че старейшина Чен страда от рак и яде единствено супа от костенурка. Когато го погледнеше човек, беше трудно да прецени дали е здрав, или болен. Тежеше малко повече от четиридесет и пет килограма и походката му беше толкова нестабилна, че шепотът на дете можеше да го извади от равновесие.

Лий повика госпожица Мей и предаде поръчката за чая. Старейшина Чен настоя да я хване за ръката и да я гали прекалено дълго, като през цялото време й правеше комплименти за красотата й. Госпожица Мей беше умна, неуморна служителка, но притежаваше лицето на боксьор. Горкото момиче, помисли си Магнус. Не супата от костенурка държеше стария дявол жив. Могъщото синьо хапче го правеше.

Госпожица Мей се освободи и се завърна с горещия чай. Двамата мъже пиеха в мълчание. Изведнъж старейшина Чен остави чашата си и стана.

— Денят е прекрасен. Да се поразходим.

Лий погледна навън през прозореца. Небето представляваше гъст облак от гнило жълто, не се виждаше дори и следа от синьото. Емисиите от регионалните фабрики образуваха сериозен слой, който покриваше като одеяло града с вредни серни монооксидни частици.

— Чудесна идея. Винаги е хубаво човек да излезе навън. Двамата мъже напуснаха сградата и тръгнаха по Марсово поле. Бодигардовете на старейшина Чен ги следваха на десет крачки зад тях.

— Работата ти е невероятна — започна старецът, като размахваше ръка и се удивляваше на сградите от двете им страни.

— Имам чувството, че наистина съм в Париж.

— Вие наистина сте. Париж, префектура Пекин. Името е официално. Купувачите обичат автентичността. — Лий се спря, за да откъсне едно цвете. — Виждате ли? Френските лалета са внесени от Грас, от южната част на Франция.

Вървяха в мълчание, докато не стигнаха до основата на Айфеловата кула. Моделът на Лий беше една четвърт от размера на оригинала, приблизително тридесет метра висок. Тази сутрин смогът беше толкова гъст, че не можеше да види френския трикольор на върха на кулата.

— Забележително — каза Чен.

— Дори направихме ресторант в мецанина. Три звезди. Казва се „Жул Верн".

— Кръстен е на известния шеф? — попита старейшината.

— Ах — отвърна Магнус Лий и размаха пръст пред стареца.

— Чудесно чувство за хумор, старейшина Чен.

— Ай-я — отвърна старецът. — Нещо да не е умряло? — Мъжът погледна към река Сена. Коритото беше сухо с изключение на един тънък канал, който се виеше като змия в средата му. Миризмата предизвикваше мигновеното желание да повърнеш. Лий забеляза, че бодигардовете са сложили кърпички пред носовете си.

— Проблем с водоснабдяването — обясни Магнус. — Недостатък в местната помпена станция.

Чен се обърна и се загледа в офиса.

— Всичко е много впечатляващо, Голяма планина. Доволен съм. Определено мога да предам новините на обществото, че си продал всички апартаменти.

— Все още не.

— Деветдесет процента?

— Скоро, старейшина Чен.

— Колко?

— Два.

— Два процента?

— Два апартамента. Малко по-малко от един процент. Старейшина Чен не реагира по никакъв начин.

— А инвестицията на обществото?

— В безопасност е, както виждате.

Старецът се извърна, грозното му лице беше изкривено от гняв.

— Виждам сгради без обитатели. Улици без автомобили. Река, която мирише на тор. Виждам град без граждани. Ти какво виждаш?

— Всичко ще се промени, когато отида в Пекин и стана вицепремиер.

— Ако отидеш в Пекин.

— Лидерите са запознати с убежденията ми. Знаят, че съм привърженик на по-конкурентен юан. Затова ме повикаха.

— Какво ще стане с онези, които желаят да задържат валутата ни силна?

— Те са капиталистически марионетки и ще бъдат изобличени като такива.

— Американското влияние е значително. Те искат да купуваме продуктите им и да създадем средна класа. Имат много съюзници в партията.

— Когато настъпи времето, ще последваме примера им. Но не и сега. Не и когато фабриките затварят, а хората нямат работа и храна. Не и когато банките ни са с огромни дългове от непродадените сгради. Не и когато хората пазят последните си спестявания от страх какво ще се случи в бъдеще.

— Говориш мъдро, но…

— След като действаме, икономиката ще се стабилизира. Износните ни стоки ще станат по-евтини. Бизнесът ни ще процъфти. Хората няма да се страхуват да харчат. Доверете ми се, старейшина Чен.

— Правя го. Винаги си ми бил като син. За другите не мога да гарантирам. Те се тревожат за парите на обществото.

— Глупаво е.

— Един милиард долара не са нещо глупаво.

— След време ще имаме четири пъти по толкова. Взел съм мерки.

Старейшина Чен беше престъпник от изключително дълго време, за да пропусне конспирацията в думите на Лий.

— О?

— Съвсем скоро ще се случи нещо, което ще даде на страната ни всичката сила, която ни е необходима, за да се опълчим на американците.

Старецът се усмихна с беззъба усмивка.

— Мога ли да попитам какво?

— Търпение, старейшина Чен. Мога да ви кажа едно нещо. Когато се случи, ще разберете. Както и всеки човек по целия свят. Особено нашите американски приятели.

— Ще предам съобщението ти. Междувременно мога ли да им кажа, че ще можеш да им изплатиш инвестицията в твоята компания?

— Можете да ги уверите, че парите им са в безопасност.

Мъжете стигнаха до ролс-ройса на Чен. Единият от бодигардовете му държеше вратата отворена. Госпожица Мей седеше на задната седалка с ококорени очи. Лий виждаше, че тя трепери. Старейшина Чен се плъзна в колата с лекотата на мъж наполовина на неговата възраст и се разположи близо до младата жена. Погледна към Магнус.

— Един милиард долара, вицепремиер Лий. Да им кажа ли в понеделник?