Игра на милиарди

70

Пристигнаха в две коли, тихо и незабележимо. Алекс беше в първата с колегата си от МИ-5, полковник Чарлз Грейвс. Трима офицери ги следваха с автомобила зад тях. Пред офиса на ГРААЛ в Лондон се беше събрал втори екип. Набегът щеше да е синхронизиран.

— Така — започна Грейвс. — Ще действаме ли? — Той беше светъл, синеок и красив мъж, с пясъчноруса коса, който постоянно беше намръщен.

— Да вървим да си заработим бирите — каза Алекс.

— „Гинес", надявам се?

— „Бъд".

— „Крайки". — Грейвс се обади на колегата си в Лондон. — Тръгваме. — Отново насочи вниманието си върху шофирането и ускори по правата улица. От двете страни на пътя имаше дървета. Минаха покрай поляна с коне и езеро с кей и лодка с гребла. Завиха и домът на майор Джеймс Солт се показа насреща им. Той представляваше скромна къща в джорджиански стил, дворът беше с големи мраморни плочи. Сестрите Бенет биха го нарекли голяма крачка напред. Господин Дарси би го приел като огромна крачка напред[62]. Пътят се разшири, когато влязоха във вътрешния двор. Грейвс спря колата до един работещ фонтан и излезе от нея. Алекс стигна до вратата с една крачка пред него.

— Да работим по сценарий — каза Грейвс и посочи звънеца.

— Прекалено си мил. — Преди десет минути се обадиха в къщата и установиха, че съпругата на Солт е вътре. Според досието на Петицата за майора жена му не беше намесена в дейностите му. Алекс натисна звънеца с показалеца си.

Отвътре се чуха стъпки. Вратата отвори набита домакиня с рошава червеникава коса и пеньоар.

— Да?

Грейвс се представи и показа документите си.

— Имаме заповед, която ни позволява да претърсим къщата. Всяка намеса от ваша страна ще бъде приета като престъпление срещу Короната. Бихме били благодарни за помощта ви.

— За Джеймс ли става въпрос?

— Опасявам се, че не можем да отговаряме на никакви въпроси, госпожо. Сега, ако бъдете така добра…

Госпожа Солт се отдръпна на една страна, за да позволи на служителите на реда да влязат.

— Къде е той? — попита тя. — Продължавам да му звъня, но не ми отговаря.

— В ареста — отвърна Грейвс.

— Но той е герой — възпротиви се госпожа Солт.

— Не и днес — каза Алекс.

Домакинята улови американския акцент и огледа по-добре Алесандра. Устата й се сви отвратено при вида на подутото й око.

— Добре ли сте?

— Да.

— Защо тогава има кръв по панталоните ви?

Алекс погледна към тях и установи, че има коричка засъхнала кръв на коляното, която личеше въпреки тъмния им цвят. Грейвс й беше осигурил чиста блуза. Нямаха време да отскачат до „Селфриджис" за нов костюм.

— Злополука.

— Съпругът ми ли ви го причини?

Алекс изгледа жената. Госпожа Солт беше съучастник по презумпция. Не заслужаваше никакво съчувствие. Мина покрай нея и влезе в малкото плесенясало фоайе. Там имаше голям дървен часовник, малък шарен килим и гоблен на стената, който не беше от Байо. Домът беше безупречен. Майорът може и да беше разорен, но госпожата си имаше класа.

Грейвс предложи усмивката си, която рядко се появяваше на лицето му.

— Може ли да попитаме къде се намира офисът на съпруга ви?

— Горе. Втората врата отляво. Не разхвърляйте много. Не ми позволява да пипам нищо там. Пенсиониран е, знаете. Продаде бизнеса си преди няколко месеца.

Алекс тръгна да се качва по стълбите, Грейвс и още двама офицери бяха зад нея. Единият остана с госпожа Солт. Чуха жената да го пита с все по-отчаян глас:

— Какво сте му сторили? Защо не ми вдига телефона? Алекс отвори вратата на офиса на майора.

Стаята беше като излязла от деветнадесети век, тъмно дърво и масивни мебели, с мръсни маслени картини на британски кораби по стените и кадифени завеси, които закриваха гледката към задната градина. Дъбово бюро с крака във формата на лъвски лапи гордо почиваше в помещението. Върху него имаше нов „Мак", а до него пепелник, преливащ от изпушени пури. Всеки друг сантиметър от повърхността му беше покрит от листове и папки, като имаше няколко купчини, които бяха по-високи дори от Алекс.

— Имаш ли нещо против? — попита тя и си дръпна стол.

— Заповядай — отвърна Грейвс.

— Ще ни е необходимо време. — Жената седна и отвори първата папка, която видя. Тя представляваше лично досие, върху първата страница беше закачена цветна снимка на красив войник с униформа на Френския чуждестранен легион. Веднага го позна. Това беше Люк Ламбер, известен още като Рандал Шепърд. — Пък може и да не ни е необходимо чак толкова много време.

В крайна сметка претърсването им отне два часа.

Майор Джеймс Солт беше изключително прецизен в каталогизирането на информацията, свързана с проекта, който беше нарекъл „Екселсиор", но не беше толкова внимателен в запазването му в тайна. Алекс раздели информацията на три купчини: „Състав", „Военни материали и оборудване" и „Логистика".

В „Състава" се съдържаха досиетата на всичките тридесет наемници — двадесет и двама мъже и осем жени, — които първоначално трябваше да вземат участие в предстоящите действия. Във всяко досие имаше снимка, ръчно написана молба за работа, медицински картон, договор за назначаване и банкова сметка, в която да се преведат възнагражденията. На всеки член трябваше да се платят 200 000 долара предварително и още 800 000 при изпълнение на задачата. Грейвс побърза да отбележи, че подобни хонорари бяха доста над нормалните, и намекна, че мисията е с изключително висок риск.

— За тези пари шансовете им да се върнат са петдесет на петдесет — каза той. — Това е последната им заплата и те го знаят. Ако се измъкнат живи, ще се оттеглят на някой доста отдалечен остров.

— Двадесет и четирима стрелци, от които всеки получава по един милион долара — констатира Алекс. — А първоначално са били тридесет. Кой разполага с толкова много пари?

— Искаш ли да ти кажа? — попита Грейвс. — Някоя държава.

Алесандра кимна. Коя беше държавата? Само някоя агресивна страна би стигнала дотам да организира подобна мащабна операция.

Едно от досиетата я заинтригува доста. То принадлежеше на Александър „Санди" Буфо, мъж на четиридесет, бивш лейтенант в армията на Южна Африка и — също като Ламбер и Солт — участник в провалилия се преврат в Коморски съюз. Под секцията „Опит" беше подчертала прякора Скинър. Точно Буфо беше изпратил заплашителното съобщение — „Птичето кацна. Gott mit uns." — и с него Солт беше разговарял четиринадесет минути, след като ГРААЛ го уведомиха за визитата на Алекс.

Задължително трябваше да засекат телефона му.

Във „Военни материали и оборудване" бяха включени ръководство и карта на международните канали за контрабанда на оръжие. Имаше имена на дилъри, точки на товарене и разтоварване, фалшиви товарителници, контакти в три американски входни точки: летище „Джей Еф Кей", пристанищни власти във Филаделфия и Хюстън. Списъкът с оръжията съответстваше на намереното на „Уиндърмиър Стрийт". Имаше обаче една малка разлика: количеството им беше три пъти по-голямо.

На последно място, но най-важно според Алекс, беше „Логистиката". В тази купчина се съдържаха подробности за полети до и от Намибия, а след това до Каракас през Ангола (за която помнеше, че е бивша португалска територия). Следваха имената на контактите на всяка спирка, включително телефонни номера и имейл адреси. Хотели с потвърждение на резервациите и предплатени ваучери. Алекс прояви специален интерес към един хотел в Мексико Сити, където преди две нощи бяха запазени дванадесет стаи на името на „Екселсиор Холдингс". Посочена беше транспортна компания, която беше наета, за да вземе „група от двадесет и петима" от международно летище Бенито Хуарес, включително подробности за пристигащия полет. Присъстваше дори името на генерал Хайме Фортуно от мексиканската армия, който се беше съгласил да посрещне пътниците и да улесни преминаването им през имиграционния контрол, както и банковата сметка на военния. Написано на ръка листче върху досието на Фортуно гласеше: „Платени 10 000 долара. 15 юли."

Финансирането, както изглеждаше, беше неограничено. Но следата свършваше там. По-нататък никъде не се споменаваха нито „Екселсиор", нито Вадуцка банка. Нищо, което да ги насочи към „стария приятел" на Солт.

Алекс се ядоса. Разполагаше с доказателства, които щяха да бъдат достатъчни на всеки прокурор да затвори лошите за сто доживотни присъди. Но цялото това изобилие от информация не можеше да я отведе до основните въпроси в този заговор: къде, кога, как. Като всички останали агенти, тя беше наясно с неособено блестящата репутация на ФБР в предотвратяването на терористични актове. Когато пое командването на КТ-26, се зарече, че ще осуетява атаките преди, а не след като се случат.

Въпреки това за пореден път тя — и следователно Бюрото — се бяха изправили пред тухлена стена. Нуждаеше се от сериозно разузнаване, за да разположи хората си на необходимите места за спирането на набега.

— Пропусна тези — каза Грейвс и стовари нова купчина с папки на бюрото и. — Бяха паднали зад радиатора.

— Какви са?

— Нещо, което ще те заинтригува.

Алекс взе първата папка. „Пристигнали/САЩ". Погледна Грейвс.

— Солт е знаел.

Отвори папката и зачете. Три групи. Мястото за влизане на първата беше Матаморос. На втората — през нефтена платформа близо до Гълф Коуст. На третата — през Канада. Всички използваха прикритието на корпоративни служители. Очакваше се да пристигнат в Ню Йорк вчера вечерта.

Птичето кацна. Gott mit uns.

Къде бяха отседнали? Започна да рови из листовете и да търси някаква информация за тайна квартира, гнезденце, в което групата да се окопае и да се подготви за атаката. Не намери нищо за „Уиндърмиър" или някое друго място. Това означаваше само едно нещо: операцията разполагаше с контакт в Америка.

При повторното прочитане на всичко забеляза едно име. Адресът на пристигане в Матаморос принадлежеше на огромната верига супермаркети „Пекос". Нефтената платформа беше собственост на „Нобъл Енърджи". Мястото в Канада беше фабрика на „Силикон Солюшънс" в Кичънър-Ватерло.

Пекос. Нобъл Енърджи. Силикон Солюшънс.

Алекс остави папката на бюрото.

— О, не.

— Какво има? — попита Грейвс.

— Той беше прав — отвърна жената.

— Кой?

— Боби.