Игра на милиарди

49

— Накъде да карам? — попита Джон Съливан.

— „Чери Хил". — Астър видя изненадания поглед на Съли, докато се наместваше на задната седалка. — Чу ме. И настъпи педала.

— Да, сър.

Съливан се насочи на север към „Деланси Стрийт" и прекоси Ийст Ривър по Уилиамсбърг Бридж, преди да се включи в движението по магистрала „Бруклин Куинс". В 10:15 часа трафикът беше слаб и превозното средство се движеше с добро време. Стигна до 1-495 за петнадесет минути.

— Взех ти житняка, ако се интересуваш — каза Съливан по някое време.

— Заеби го.

Астър се загледа глуповато през прозореца. Колко бързо всички изоставиха каузата. При първите признаци на проблеми се изпариха като плъхове в потъващ кораб. Марв беше оприличил фирмата с „Титаник". Ако беше прав, то плъховете бяха умните, а той беше глупакът, който се вайкаше по палубата и молеше групата да изсвири един последен валс. Усети нещо да му пари под краката. Не беше страх. По-скоро съмнение, което беше по-мътно и следователно по-опасно.

В една от ранните си екскурзии с Алекс в Париж беше посетил една градина от скулптури с произведения на Роден. Една от тях представляваше могъщ, уверен човек от черен мрамор, изпаднал в размисъл, лицето му беше обзето от ужасна несигурност. От съмнение. Не смелостта убиваше търговеца. А съмнението. Съмнението водеше до нерешителност, а само решителните оцеляваха на „Уолстрийт".

Астър си припомни разговора с Лонгфелоу и Гудчайлд. Аргументите им бяха логични. Китай позираше. Един вид политическа игричка, но в крайна сметка той щеше да се окаже прав. Магнус Лий също потвърди.

Майната му на съмнението.

— Знаех си — извика Астър и удари с юмрук подлакътника си.

— Всичко наред ли е, шефе?

— Какво? — Боби се върна отново в истинския свят. Наведе се напред и стисна приятелски рамото на шофьора си. — Да, Съли. Никога не е било по-добре.

„Чери Хил" се намираше на върха на тревисто хълмче с изглед към Ойстър Бей. Представляваше старо викторианско имение, построено през 80-те години на XIX век, когато семейство Рузвелт бяха живели наблизо на Сагамор Хил. През годините всеки собственик беше добавил стая, тераса или веранда, докато сградите не заприличаха на разширяващи се хотели, а не на домове. Семейство Астър беше купило имението през 1950 за изумителната тогава сума от 175 000 долара. По примера на предшествениците си те разшириха кухнята, направиха сауна на втория етаж и добавиха гимнастически салон на третия за Едуард, който тогава беше още момче.

Павиран път продължаваше нагоре по хълма и излизаше от овощната градина на огромна морава, която обикаляше имението и караше „Чери Хил" да прилича на бяла глазура върху сватбена торта.

Съливан първи забеляза опънатата полицейска лента на предната врата.

— Закъсняхме — каза той. — Федералните вече са наминали да хвърлят един поглед.

Астър отвори вратата на аудито, преди още да е спряло. Излезе и тръгна по чакъла, а Съли се опитваше да го стигне.

— Подправянето на доказателства е престъпление. Внимавай до какво се докосваш.

Боби спря на върха на стъпалата.

— Това е моята къща. Имам пълното право да вляза вътре. Освен това на кого ще кажеш?

Съливан се изравни с него.

— Прави каквото знаеш. Но нека погледна първо. Не искаме никакви изненади.

Астър забеляза, че алармената система е била изключена и вратата е заключена. Бръкна в джоба за стария си ключ. Служеше му като талисман.

— Ти си единственият, който знае, че съм тук — каза той, наведе се и мина под лентата, след което бутна вратата. — Заповядай.

Съливан също мина под лентата и влезе във фоайето, пистолетът му беше пред него.

— Чакай тук. Ще направя една бърза обиколка.

— Чувствай се като у дома си — отвърна Астър. Пет минути по-късно Съливан слезе по стълбите.

— Цялата е твоя. Изглежда, федералните са огледали и са оставили всичко на място. Предполагам, че ще се върнат всеки момент. Ще искат да огледат още веднъж след смъртта на Пенелъпи Еванс.

От своето място в овощната градина монахът-воин следваше плана си.

Една кола беше паркирана на чакълената алея, голям сив джип. Предната врата на къщата беше отворена, жълто-черна лента препречваше входа. Едрият белокос мъж с големите бузи крачеше напред-назад на верандата. Астър трябваше да е вътре.

Убий го, беше казал брат му.

Монахът-воин почиташе семейството над всичко друго. Нямаше да го разочарова.

Боби Астър пристъпи в къщата и времето спря. Бяха минали десет години, откакто за последно беше идвал тук. Поводът беше Денят на благодарността или Коледа. Хубави времена. Кейти беше на пет или на шест. Кариерата на Алекс в Бюрото беше започнала да набира скорост. „Комсток" се справяше добре, а баща му току-що беше продал собствената си фирма на едно от големите момчета за безбожна сума.

Мина време, преди да прекратят отношенията си.

Време, преди Астър да се скара с баща си за събитията от детството му.

Черният колан.

Две думи, които събуждаха мигновен и неприятен ужас, който дори за тридесет години не беше изгубил и част от способността си да го парализира.

Астър прогони думите, престори се, че не ги е чул. Престори се, че нищо не се е случило. Завъртя се върху паркета и огледа антрето. Приличаше повече на галерия, отколкото на семейно фоайе. Очите му разгледаха стълбището, маслените портрети на баща си и дядо си, Едуард и Фредерик Астър. Защо мечтата на имигрантите първо поколение беше да подражават на имигрантите, които бяха дошли преди тях?

Разбира се, Астър не беше истинското име на семейството му. Боби откри истинското си потекло, когато беше на тринадесет и се беше прибрал у дома за ваканцията. Беше отмъкнал две от пурите „Кохиба" на баща си и заедно със свой приятел търсеха кибрит, за да ги запалят. Първото място, на което провери, беше бюрото на Астър-старши. Там, прибран в най-горното чекмедже, се намираше твърд, пожълтял плик, на който пишеше Лично с архаични, криви букви. Боби беше роден любопитко. Нямаше нужда от допълнително приканване. Веднага отвори плика. В него се съдържаха имиграционните документи на дядо му, където името му не беше Фредерик Емил Астър, а Феодор Ицхак Ястрович от Лвов, Полша. Изумен, прибра документа и избяга от стаята. Боби Астър не беше странстващ полски евреин. Той беше американски аристократ от Горен Ийст Сайд на Манхатън, възпитаник на училище „Хорас Ман" и член на епископалната църква „Вси Светии" в Ойстър Бей, Ню Йорк. Никога повече не погледна плика.

Побърза да изгони спомена от главата си. Зад тези стени се криеха и други тайни, други лъжи, които беше най-добре да си останат скрити.

Черният колан.

Астър бавно изкачи стълбите. В ръката си държеше синьото листче, на което пишеше Cassandra99. То беше дошло от точно определено място. Най-горното дясно чекмедже на бюрото на баща му. Не можеше да спре да се възхищава на портрета на Едуард. Нито можеше да се насити на кристалния полилей „Сваров-ски", изработен век по-рано за последния император на Австрия. Крачеше все по-бързо. Стигна до първия етаж и продължи по коридора, движеше се бързо и мина покрай спалнята на баща си, без дори да й хвърли поглед.

По-късно, каза си наум. Щеше да има достатъчно време, след като претърсеше офиса му.

Спря на място.

Нямаше да има по-късно.

Едуард Астър беше мъртъв. Никога нямаше да получи шанс да обясни. Никога нямаше да има шанса да се сдобри с единствения си син. Времето за това беше изтекло. Астър трябваше да се сдобрява заради двама им. Вече нямаше да бяга.

Върна се обратно, застана на прага на спалнята на баща си и огледа вътре. Стаята беше както я помнеше: огромно легло с бели чаршафи, яворови мебели, които можеше да са останали от създаването на страната, прозорци с изглед към овощната градина и Ойстър Бей.

Пристъпи като човек, който се беше насочил към бесилото.

Черният колан.

Наказанията винаги бяха налагани тук, в спалнята на родителите му, и рано вечерта. Имаше стриктен протокол за тях, процедура, която никога не се променяше. Започваше се с повикване, оперният баритон на баща му призоваваше името му от стълбите горе.

Мастър Робърт Фредерик Астър.

Винаги изричаше пълното му име.

Ела.

Боби имаше бегли спомени за престъпленията си. Веднъж си беше играл с бръснарските ножчета на баща си и се беше порязал. Когато го попитаха за раната на пръста му, излъга, че си е прищипал ръката в аптечката. Доказателството беше открито в тоалетната чиния на родителите му, където се беше опитвал да го отмие. Астър си беше палав по природа. Лъгането беше част от амплоато му. Дори тогава създаваше само неприятности. По някое време момчешките бели се превърнаха в юношески престъпления. Наказанията му винаги бяха справедливи.

Изкачваше стълбите, изпълнен със страх. (Минаха години, преди да се научи да прикрива страха с арогантност, перчене и противопоставяне.) Треперещ, чакаше пред вратата на спалнята, дланите му бяха потни, стомахът му беше свит от притеснение.

Влез.

Там го чакаше баща му, Едуард Евърет Астър, големецът на „Уолстрийт", председателят на училищния съвет, стълбът на обществото, човек с неопетнена репутация. Той не беше висок мъж, но имаше широки рамене и гръден кош. Косата му винаги беше сресана назад с помощта на помада. В края на деня няколко косъма се отделяха от общото цяло и той малко заприличваше на мореплавател. Сакото и вратовръзката му ги нямаше, но за сметка на това бялата му риза не беше откопчана. В ръка държеше черния си колан от крокодилска кожа, сгънат на две, и по примера на Блай от „Баунти" го потупваше заплашително по бедрото си.

Какво пледираш, мастър Астър?

Виновен, сър.

Боби се беше научил от ранно детство, че не бива да се оправдава. Оправданията бяха част от престъпленията и бяха наказвани с още бой.

Наказанието е десет камшика.

Астър се приближаваше до леглото. Сваляше панталоните си, а после и бельото, след което се навеждаше и стискаше с чисти, подравнени нокти завивките. Последното унижение беше, че самият той трябваше да даде начало на наказанието.

Моля, започвайте, сър.

Ударите бяха нанасяни стриктно и с брутална сила. Наказанията бяха изкарвани докрай.

Едно.

Астър чу плющенето на кожа в плът и се разтресе. Дишаше тежко, хартията в ръката му беше станала на топка. Огледа помещението, донякъде очакваше да види баща си още тук с колан в ръката. Срещна единствено собственото си изражение в огледалото. Вторачи се в себе си и забеляза колко много приличаше на Едуард.

Седна на леглото. Внимателно разгъна листчето. Почувства се по-лек, като че ли се беше освободил от тежко бреме. Миналото нямаше значение. От днес нататък действията му си бяха негови собствени. Не помагаше на баща си заради вина, страх или някаква отдавна потискана нужда да се покае за истински или въображаеми грехове. Помагаше му поради друга причина.

Защото това беше правилното нещо.

Монахът заобиколи къщата и мина от задната й страна. Когато се увери, че по-възрастният мъж не може да го види, прибяга по моравата и изкачи няколкото стъпала, които водеха до издигнатата задна веранда. Надникна през един прозорец. Кухнята беше голяма колкото дома от детството му. Вратата беше заключена. Както и трите прозореца до нея. Бяха му необходими само три секунди, за да се изкачи по водосточната тръба и да скочи върху покрива, който покриваше половината втори етаж. Прибяга до стената и залепи тялото си за нея. Спря се за момент, докато намери центъра си, след което надникна през прозореца от дясната страна. В стаята имаше две единични легла. Вратата, която водеше към вътрешния коридор, беше затворена. Опита прозореца и установи, че е заключен. Следващият също. Една тераса се свързваше с ъгъла на покрива. Монахът скочи върху парапета, а после и на нея. Отново изчака, позволи на сърцето си да се успокои, а на сетивата си да се изострят. Нямаше представа къде точно се намираше Астър и дали беше сам. Аудито вече беше паркирано отпред, когато пристигна. Наложи се да използва други методи за намиране на целта си, откакто тя си счупи телефона.

Монахът надникна през прозореца. Астър беше седнал на леглото с гръб към него. Продължи да наблюдава, в случай че вътре имаше и втори човек. Постави ръка върху стената, опита се да усети някакви вибрации, които идват от къщата. Беше тихо. Можеше да усети енергията на Астър. Мъжът беше силен, агресивен. Боец, но за жалост, прекалено арогантен и вироглав. Въпреки това енергията беше силна и на монаха щеше да му достави удоволствие да победи един сериозен враг. Огледа по-добре стаята, привлечен от духа на жертвата си. Едва тогава видя огледалото и забеляза, че тъмният триъгълник в долната му четвъртина са неговите лице и коса.

Миг по-късно Астър също го видя и скочи на крака.