Игра на милиарди

51

Астър се завъртя в стола и вдигна ръка, за да се предпази.

— Алекс — провикна се, — бягай!

От предмишницата към рамото му се разнесе остра болка. Очите му се заковаха върху мъжа, който стоеше на около метър от него. Той беше слаб и заплашителен, тъмният му перчем беше паднал върху очи във формата на бадеми и оцветени в синьо като яйцата на червеношийка. Носеше черни панталони и тениска в телесен цвят, ръцете му бяха жилави и мускулести. Сините очи не гледаха Астър, а ножа, който се подаваше от предмишницата му.

— Боби!

Мъжът хвърли поглед през рамо. Астър игнорира ножа за момента и се хвърли към пистолета. Нещо го удари в слънчевия сплит. Ударът беше толкова бърз, че дори не го видя. Удар на фантом. Пистолетът падна на пода. Не можеше да диша. Не можеше да се движи.

Фантомът се приближи към него, ръцете и дланите му бяха заели класическата поза при бойните изкуства.

Навън се чуха стъпки.

Астър се приготви за края си.

И тогава мъжът изчезна, избяга от стаята със скорост, която Боби никога преди това не беше виждал, нито пък беше смятал, че е възможна.

— Замръзни! — провикна се Алекс. Стрелба. Един изстрел. Втори.

Астър продължаваше да не може да се движи. Чувстваше се като погребан, ослушваше се.

— Спри! — изкрещя Алекс. — ФБР! Още един изстрел.

Алекс, искаше му се да се провикне. Внимавай.

Монахът-воин тръгна да бяга по коридора. Чуваше, че жената приближава. Нямаше нужда да почувства енергията й, за да знае, че е силна и опасна. Гласът й му подсказваше всички тези неща, че и повече. Зави зад ъгъла и ето я и нея, на три метра разстояние, бягаше към него с пистолет в ръка.

— Замръзни! — провикна се тя.

Монахът побягна право напред. Към парапета. Към фоайето долу. Чу стрелба, усети нещо да пронизва тялото му и да го завърта леко. Въпреки това продължи да бяга. Скочи, сякаш пред него имаше препятствие. Кракът му стъпи на парапета и след това скочи в празнотата, главата му се отърка в кристалните призми на полилея. Нямаше съмнение, че ще стигне до стълбите. Съсредоточи се върху балюстрадата. Стигна до нея, но гърдите му се удариха в парапета. Едно ребро изпука, но монахът успя да се задържи. Пое си дъх, за да намери центъра си, прехвърли се от другата страна на балюстрадата и забърза по стълбите, вземаше по три наведнъж.

Възрастният мъж връхлетя в къщата, опитваше се да извади оръжието си от сакото. Монахът го събори с един удар на предмишницата си в гърдите и онзи падна по гръб. Воинът не се забави. Очите му бяха фокусирани напред, тръгна по пътеката през овощната градина и надолу по хълма. Усети разкъсване от едната си страна, мускулите му се съпротивляваха. Беше прострелян. Неудобството беше значително, но беше преживявал много по-лошо.

Един куршум изсвистя покрай главата му. Втори се вряза в един близък клон.

Монахът побягна по-бързо.

След миг се озова извън обхвата на куршумите и заслиза по склона.

Няколко минути по-късно стигна до колата.

— Братко — каза той, когато сърцето му се успокои. Беше се отдалечил значително от къщата. — Намерих го.

— Кого?

— Причинителя на проблемите ни.

Едва тогава монахът повдигна тениската си, за да огледа раната. Забеляза кървави вадички, които тръгваха от мястото, където куршумът го беше уцелил. Само милиметър нагоре и щеше да мине през гърдите му и да го убие. Раната болеше, но не беше нещо повече от болката, която беше преживял. Щеше да живее.

Алекс коленичи до Боби и посочи ножа в ръката му.

— Как си?

Астър отново можеше да говори.

— Зле.

Бившата му съпруга внимателно взе ръката му в дланите си.

— Намушкал те е в костта. Предполагам, че си мръднал рязко и бързо.

— Видях отражението му в монитора. Алекс извади носната си кърпа и я разви.

— Хей — каза тя, — виждаш ли Съли от тук?

— Къде е? — Астър обърна глава и примижа на ярката светлина. Бившата му жена стисна ръката му и извади ножа. Мъжът изрева, а тя сложи кърпичката върху раната.

— Просто дишай — нареди му.

Астър се отпусна в стола и болката намаля значително. Алекс седна на дивана.

— Прострелях кучия син, но това не го забави въобще.

— Сигурна ли си, че си го улучила?

— Беше на по-малко от два метра от мен. Уцелих го. Джон Съливан докуцука в стаята.

— Тъпакът ме нокаутира — оплака се той и се облегна на рамката на вратата. — Стрелях два пъти, но не успях да го уцеля. Гаден заек. — Тогава забеляза ръката на Астър. — Какво се е случило с теб?

— Изиграх ролята на игленик.

Алекс държеше ножа между пръстите си.

— Момчето е голям късметлия.

— Май каза, че съм бил бърз.

— Бърз късметлия. — Жената остави ножа на бюрото. — Можем да разберем кой е този.

— Същият е — каза Астър. — Мъжът от къщата на Пенелъпи Еванс.

— Мислиш ли? — попита Съливан.

— Сигурен съм.

— Не беше вътре, когато проверих. Кълна се.

— Не се шашкай, Съли. — Астър искаше да каже още неща, но гърлото му беше стегнато и целият се тресеше. — Дай ни минутка.

Шофьорът кимна и излезе от офиса. Боби вдигна пистолета от пода.

— На кого е? — попита Алекс.

— На татко. Намерих го в спалнята му. Алесандра внимателно бутна дулото към пода.

— Искаш ли да ми го дадеш? Астър й го подаде.

— Защо си тук? — попита я той.

— Остави това сега. Искам да знам защо си преминал полицейската лента и кой беше този, който скачаше по парапетите като Супермен по сградите.

— В интерес на истината този е убиец — отговори Боби.

— Моля?

— Сигурен съм, че той е човекът, който уби Пенелъпи Еванс.

— Съжалявам — отвърна Алекс, — но нищо не разбрах. Коя е Пенелъпи Еванс?

— Асистентката на баща ми в Борсата. Вчера беше убита в дома си в Гринуич. Беше по всички новини.

— Бях заета с някои неща.

Астър си пое дълбоко въздух и й разказа за действията, които беше предприел, откакто получи съобщението от баща си преди две вечери, като започна от посещението си в Нюйоркската фондова борса, кражбата на бележника на Едуард и завърши с увереността, че мъжът, който видя да стои зад него, е убиецът на Пенелъпи Еванс.

— А Съли? Да не би да те остави да се мотаеш наоколо, без да се обади в полицията?

— Не намесвай Съли.

— Той е ченге. Знае как стоят нещата.

— Той беше ченге. Сега работи за мен. Грижи се за моите интереси.

Алекс присви очи. Знаеше какви са интересите на Боби. Не ги харесваше, ама никак.

— Убиецът я беше пронизал с нож в сърцето, а жената дори не беше разбрала, че е бил там.

— Може би не е толкова бърз, просто е извадил късмет. — Алесандра сложи ръка на крака му и допирът й изпрати електричество през тялото му. Тя се усмихна и за момент Астър си представи, че всичко между тях е наред. Знаеше, че го обработва. Той беше жертвата. Тя беше там, за да му помогне. Изключително бързо усмивката й се изпари. Сериозната й физиономия се завърна.

— Бившият ми, частният детектив. Вероятно си свършил нещо както трябва, щом лошите са изпратили убиец по петите ти. Защо не ми се обади веднага след като получи съобщението?

— Тъкмо си беше тръгнала от нас. Каза, че случаят не е твой. Не знаех какво означава Палантир или дали ще ме отведе нанякъде.

Алекс се изправи, раменете й се стегнаха.

— Вчера следобед си разбрал, че означава нещо, когато си намерил мъртвото тяло на Пенелъпи Еванс в къщата й. Всичко приключва сега. Аматьорските ти изпълнения. Синът, който търси убиеца на баща си. Всичките тези простотии. Отиваш право при Джанет Маквей и й разказваш всичко, което разказа на мен. — Жената млъкна, огледа внимателно бившия си съпруг и се опита да разбере дали не крие нещо. При Боби винаги имаше още една гледна точка. — Ако пропуснеш нещо — каквото и да е, — ще те държа отговорен за това, което се случи тук.

Астър кимна. Досега беше напълно честен… в известна степен. Не виждаше причина тя или някой друг да узнава за Майк Грило.

— Разбирам.

Алекс го стрелна със своя „наистина ли" поглед и той кимна смирено. Жената се отпусна.

— Наистина ли падна в асансьорната си шахта? Астър кимна отново.

— Хванах се за кабела. Когато кабината тръгна нагоре, скочих на покрива й и успях да отворя аварийния люк.

— А ако не беше успял? Или ако този нож беше пропуснал ръката ти и те беше намушкал в гърдите? Дъщеря ти щеше да изгуби баща си без основателна причина.

— Напът съм да разбера кой уби татко, Гелман и Хюз. Те са искали да отидат при президента поради някаква причина, Алекс. Открили са нещо. Някакъв заговор. Информация за предстояща атака. Който и да стои зад това, той е успял да поеме контрола над колата им, точно както тези хора успяха да хакнат асансьора ми. Чуват всичко. Те слушат. — Астър се спря, осъзна, че изрича същото предупреждение, което получи от Пенелъпи Еванс.

— Кои са „те"? Каква атака? Къде? Кога?

— Не знам.

— Той определено е по-близо от колегите ти — чу се механизиран глас.

Алекс се завъртя на дивана и огледа офиса.

— Кой каза това?

— Аз — разнесе се гласът от компютъра. — Мисля, че господин Астър заслужава похвала. В крайна сметка той ме откри преди прехваленото Федерално бюро на некомпетентните.

— Той открадна доказателства, които щяха да ни отведат до същото място.

— Госпожице Форца, колегите ви бяха тук вчера. Алекс стана и тръгна към компютъра.

— Кой си ти и откъде знаеш името ми?

— Той се е обадил на татко в самото начало — обясни Боби и се приближи до нея. — Той го е предупредил.

— За какво?

— Все още не ми е казал. — Астър се обърна към монитора. — Ако не искаш да кажеш на мен, кажи на нея. Тя може да се грижи за себе си. Можеш да си сигурен в това.

— Взаимоотношенията ми с правителството приключиха преди няколко години. Не по най-добрия начин, опасявам се. Достатъчно направих за тях, а накрая ме сритаха в тестисите и ме изгониха.

— Каквото и да се е случило в миналото, мога да ти обещая пълното съдействие на Бюрото по случая — обясни Алекс.

— Не искам пълното съдействие на Бюрото — отвърна неидентифицираният глас. — Иначе щях сам да се свържа с него. Не, то не е безопасно.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е безопасно? — учуди се жената.

— Беше компрометирано.

— От къртица? Това ли беше информацията, която Едуард Астър се е опитвал да даде на президента?

— Поне не от шпионин, ако това имаш предвид. Но така или иначе беше компрометирано. Не слушаш ли съпруга си, когато ти казва, че някой е подслушвал баща му и Пенелъпи Еванс?

— Казваш, че подслушват и ФБР?

— Защо не?

Алесандра се обърна към Астър.

— Кажи ми кой кого слуша? Откъде си сигурен, че този не е задникът, който причини всичките проблеми?

— Алекс, моля те. Успокой се. — Боби се обърна отново към монитора. — Ти знаеш защо баща ми, Гелман и Хюз са искали да се видят с президента. Какво те спира да ни кажеш?

— Нищо не ме спира. В интерес на истината реших да поема нещата в собствените си ръце. Разбирате ли, в крайна сметка осъзнах, че единственият начин да получа някакво уважение, е да докажа на правителството, че съм прав.

— Значи ще ни помогнеш — каза Астър.

— Точно обратното. Няма да правя нищо.

— Защо въобще ни пука какво говори? — учуди се Алекс.

— Мислех, че е очевидно.

— Кое? Че си хакер — някакъв смотаняк, който има зъб на правителството? Нареди се на опашката.

— Защото аз съм този, когото търсите. Аз съм… Екранът беше нападнат от бял шум. Думите на Cassandra99бяха неясни и неразбираеми.

— Какво каза? — попита Алекс.

Мониторът се изчисти. Звукът стана изключително ясен.

— Аз съм Палантир.