Игра на милиарди

23

— Какво гледаме? — попита Джанет Маквей, отговарящ заместник-директор на нюйоркския офис, преди да отпие от кафето си.

Часът беше три следобед. Алекс седеше на масата срещу нея в конферентната зала на осмия етаж, а Бил Барнс седеше до Алекс. Дънките и поло ризата бяха сменени с добре изгладен тъмносин костюм, бяла риза и кървавочервена вратовръзка. Както винаги на ревера му имаше значка с американския флаг. Косата му беше прилежно сресана, сякаш току-що ставаше от стола на бръснаря. Алекс улови отражението си в прозореца. Самата тя беше прекалено заета да се подготви за срещата, така че беше забравила да се приведе в ред. Косата й беше истинска каша и имаше торбички под очите, които биха накарали една миеща мечка да се гордее с тях. Седеше изправена на стола си, блузата й беше втъкната в панталона. Едва тогава осъзна, че и тя носи американския флаг на ревера си. Видя ли, Холивуд Хари[30]?

— Ето пълния списък с оръжията, намерени на „Уиндърмиър". — Алекс плъзна купчина листове по масата, след което даде друго копие на Барнс. — Изпратих ви копия на електронните пощи. Както виждате, уловът е сериозен: автомати, ръчни гранати…

— И противотанково оръжие — прекъсна я Барнс. — Свалихме серийните номера на автоматите и пистолетите, както и партидните номера и информация относно превоза на някои от сандъците. В момента ги проверяваме.

— Колко скоро да очакваме нова информация? — Маквей беше дребничка красива блондинка в началото на петдесетте си години. Дори след двадесет години в Бюрото предпочиташе да си пуска ноктите по-дълги, бяха изпилени и лакирани във френски стил и никой досега не я беше виждал без грим. Привлекателният й външен вид и женствеността й скриваха една същност, която по нищо не отстъпваше на стоманения характер на Алекс.

— Производителите са базирани в Европа — обясни Барнс. — Ще започнем да звъним в осем сутринта тяхно време. — Мъжът погледна Алесандра. — Извини ме… не исках да те прекъсвам.

Жената продължи:

— Освен оръжията имаше легла за шестима и добре заредена кухня. Въпреки това не мисля, че става въпрос за седмина лоши. Ако вярваме на номерирането върху комуникационното оборудване, можем да предположим, че са двадесет и четири.

— Двадесет и четири? Възможно ли е да има още такива тайни квартири? — попита Маквей.

— Да, мисля, че…

Барнс отново я прекъсна:

— И още оръжия. Само осем автомата бяха открити на местопрестъплението. Това противоречи на броя на жилетките и както каза Алекс, на номерирането на комуникационното оборудване.

— Уведомихте ли митническите власти? — попита заместник-директорката. — Възможно е голяма част от всичко това да е пристигнало на „Джей Еф Кей" или на терминала с контейнери в Нюарк, Балтимор или Фили. Не искаме да вкарат още от тези неща.

— Направихме го — отвърна Барнс. Маквей записа нещо в бележника си.

— Какво знаете за стрелеца?

— Шепърд? Доста малко — отговори Алекс. — В портфейла му намерихме шофьорска книжка от Тексас, която все още проверяваме, няколко дебитни карти, с които би могъл да се снабди във всеки супермаркет, и петдесет долара.

— Телефон?

— Бил е умен. Унищожил е СИМ картата си, преди да влезем в къщата. Намерихме паспорт. Португалски. На името на Енрике Мануел Лопес Грегорио. Снимката съвпада. Предполагам, че е фалшив или са ползвали откраднат.

— Не знаех, че си експерт по фалшиви пътни документи — каза Барнс.

Алекс не обърна внимание на подигравката.

— Обадих се на португалското посолство във Вашингтон. Проверяват номера. Посланикът обеща да получим отговор до сутринта.

Маквей разгледа списъка с улики, намерени на местопрестъплението.

— Харесва ми как се движим. Работим на много фронтове. Всичко това ми изглежда доста плашещо.

— Искам да науча повече за стрелеца — каза Алекс. — Моля за твоето позволение да отида в моргата и да разгледам тялото.

— Моргата? — учуди се Барнс. — За какво?

— Нашият човек беше професионалист. Стреля точно и не изгуби самообладание. Предполагам, че е войник. Ако наистина е така, вероятно ще има татуировки. Може да попаднем на нещо, което да ни даде следа къде е служил. Разполагаме с отпечатъците му. Много по-лесно ще ни е да го идентифицираме, ако знаем къде да ги изпратим.

Барнс се завъртя в стола си, за да се обърне към нея.

— Виж, Алекс, оценяваме помощта ти, но денят беше дълъг. Преживяваш емоционална травма. Мога да поема от тук нататък. Просто не си в състояние…

— Добре съм, Бил.

— Явно доказателство е по-ранното ти избухване пред доктор Лемън.

— Казах, че съм добре. Седя точно до теб. Ако искаш да знаеш как се чувствам, попитай ме.

Барнс насочи отново вниманието си към Маквей.

— Както и да е, това вече не влиза в полето на действие на Алекс.

— Поле на действие? — учуди се тя. — Кой си ти? Шибания Шерлок Холмс?

— Алекс — предупреди я Маквей.

— Заеби я тая работа, Джан. Няма просто да стоя тук и да се оставя Холивуд Хари да ме поучава. Продължавам да работя по случая и толкова.

— Няма да стане — възпротиви се Барнс. — Това е местен контратерористичен въпрос. Един от екипите ми ще се заеме. Набий го в дебелата си глава.

— Успокой се, Бил — нареди Маквей.

— Тя винаги си пъха носа в работата на другите. Госпожица Всезнайка. Писна ми. — Барнс оправи вратовръзката си и се отпусна на стола. — Джан, двамата се съгласихме, че Алекс няма да ръководи това разследване. Имам предвид, че обаждането в португалското посолство на своя глава е малко над правомощията на надзираващ специален агент. Ще назнача екип от КТ-3.

— И аз ще съм в него — настоя Алесандра.

— Нека всички се успокоим — нареди Маквей. — По-късно можем да се върнем на темата кой какво ще оглавява.

— Джан…

— Стига, Бил. — Заместник-директорката погледна към бележника си, пое си въздух и се обърна към Алекс: — Идеята да провериш стрелеца за татуировки е много умна, но Бил ще се заеме. — Жената се усмихна покровителствено и Алесандра разбра, че е напът да я довърши. — Колегата ти е прав — продължи тя. — Работата не е за КТ-26. Предвид естеството на заплахата взех решение да създам специален екип и моля Бил да го оглави.

— Но това е моя работа…

— Не, вече не е. Искам да си вземеш няколко дни отпуска и да си починеш. Преживя доста. Трябва да го преодолееш, а това няма да стане, като работиш двадесет и четири часа на ден.

— Не разполагаме с няколко дни — сопна се Алекс.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

Алесандра сграбчи купчината листове, където беше описано всичко намерено на „Уиндърмиър".

— Виж списъка. Трета страница — наличната храна. Разделих я на брой хранения. По три на ден. Седем наемници, всеки от които яде минимум две хиляди и петстотин калории. Има достатъчно храна за три дни.

— Догадки — каза Барнс.

— Естествено, че са догадки, по дяволите — отвърна Алекс и удари с юмрук по масата. — За това ни плащат. Ако искаш, наречи го предположение. Аз му викам приемлива теория. Продуктите в хладилника бяха пресни и нетрайни. Ето как виждам нещата аз: хората, за които са приготвени леглата, трябва да пристигнат днес или утре. Не мисля, че идват, за да посетят Статуята на свободата. Не и с всичката екипировка, скрита в къщата. Тези хора са професионалисти. Часовникът започва да тиктака в момента, в който пристигнат на американска земя.

— Ако въобще дойдат — контрира я Барнс.

— Защо да не го направят? Помисли за планирането, което е необходимо, за да внесеш тези оръжия в страната. Това не е някаква елементарна работа. Това е висш пилотаж. Изградили са цяла мрежа. Убиването на един от тях и разкриването на малко оръжия няма да ги спре. Напротив, ще ги накара да бъдат още по-внимателни. Събудете се. Това се случва сега.

— Какво точно смяташ, че е „това"? — попита Маквей.

— Смятат да превземат сграда, самолет, училище… по дяволите, нямам представа. Кажи ми най-лошия възможен сценарий и аз ще го умножа по десет. Какво искат двадесет и четири, въоръжени до зъби, терористи, които разполагат с всичко от АК-47 до противотанково оръжие?

— Смяташ, че ще е по-лошо от нападението над сграда или ситуация със заложници? — попита Барнс. — Стига се паникьосва.

Алекс погледна Маквей.

— Какво ще стане, ако искат да превземат Манхатън?

— Имаш предвид повторение на Бомбай? Агентката кимна.

— Точно това имам предвид. Бомбай.