Игра на милиарди

50

Астър излезе от унеса, вниманието му беше привлечено от нещо в огледалото. Внимателно отиде до прозореца, който допреди малко му се падаше зад гърба. Погледна навън, но не видя нищо. Въпреки това усещаше нещо. Присъствие. Отвори вратата към терасата, пристъпи навън и тръгна по нея, несигурен какво точно очаква да намери. Долу, на чакълената алея, Съливан стоеше до колата и говореше с някого по телефона.

— Съли, видя ли нещо?

Шофьорът му отдалечи телефона от ухото си.

— Какво точно?

Астър се огледа в двете посоки. Може би беше птица, кацнала на парапета и отлетяла.

— Забрави.

— Намери ли нещо?

— Още не.

— Не се бави много. Побързай.

Астър се върна обратно в спалнята и огледа всичко с очите на следовател. Помещението беше просторно и не се забелязваха никакви следи, че обитателят му го е напуснал неочаквано. Предположи, че Пенелъпи Еванс е останала тук, когато баща му е тръгнал за Вашингтон, и е изчистила след него.

Влезе в банята. Тя също беше чиста и подредена. Кремът за бръснене, афтършейвът и дезодорантът липсваха от тоалетното шкафче. Било е пътуване за една нощ. На горния рафт бяха липиторът и виаграта. Астър се усмихна. На татко все още му излизаше късметът.

Боби влезе в стенния гардероб. Едната стена беше заета от костюми. Тъмносиви, светлосиви, сиви на райета, зимни, летни… но все сиви. Обърна се, като очакваше да намери срещуположната стена също натъпкана с дрехи. Вместо това се натъкна на десетки снимки в рамки, ламинирани статии и сувенири от пода до тавана. Това беше стената на славата, която Астър така и не си направи. Имаше негови снимки като дете — как играеше бейзбол и футбол, и като по-голям — как караше ски в Колорадо и Алпите, както и в гимназията на брега на Мартас Винярд и Хамптънс. Присъстваха още много по-нови фотографии, на повечето бяха хванати под ръка с Алекс или си играеше с Кейти.

После следваха статиите, взети от безброй вестници и списания, които хроникираха изкачването му до върха. Астър се усмихна, като видя материала на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл" с рисувания с молив портрет, който го караше да изглежда като похотлив фанатик. Имаше дори рамкирана покана за първото Мидено парти, на което баща му нито присъства, нито изпрати оправдание, че е зает.

Всичко за него.

Астър усети как гърлото му се стяга. В тялото му се надигнаха объркване и разбиране. Вторачи се в своя живот в снимки и осъзна — може би за първи път, — че баща му го обичаше.

Извърна се. Това беше прекалено много. Не можеше да си позволи да се разсейва. Нямаше място за емоции днес.

Скринът се намираше в далечния край на стенния гардероб. Отвори най-горното чекмедже. Полирана дървена кутия, на която в ъгъла беше гравирана думата Берета, стоеше върху купчина чорапи. Името го върна обратно в реалността. Остави кутията върху скрина и вдигна капака. Пистолет от неръждаема стомана лежеше върху легло от черно кадифе. Беше 9-милиметров с късо дуло и извита ръкохватка. Взе оръжието. То беше по-тежко, отколкото очакваше. Забеляза, че магазинът е вътре и предпазителят е спуснат. Съли го беше научил на много повече, отколкото искаше да знае за огнестрелните оръжия. Издърпа плъзгача. Зареди патрон.

Готов е за стрелба.

Астър разгледа пистолета. Баща му беше огнедишащ либерал и върл опонент на НАПОО[56]. Да си го представи с оръжие беше все едно да види Майка Тереза да чисти М-16. Имаше само една причина да притежава такова. Едуард Астър се безпокоеше за живота си.

Боби прибра пистолета в колана си. Щом баща му беше имал нужда от такъв, значи и той имаше. А Пенелъпи Еванс? Нищо не можеше да я предпази от нападател, който беше толкова безшумен, че успяваше да се промъкне на сантиметри от нея на дневна светлина, без да го усети.

Астър излезе от спалнята. Ако тук имаше някакви отговори, то те го очакваха в офиса на баща му.

Монахът скочи на парапета, качи се на покрива и след това се плъзна по водосточната тръба на задната веранда. Провери бързо зад ъгъла и се увери, че шофьорът продължава да е до колата. Астър се провикна от втория етаж, попита мъжа дали е видял нещо. Онзи отвърна, че не е. Монахът чу Астър да върви по терасата и да влиза отново в спалнята. Добре беше да знае, че целта му е на горния етаж, и уверен, че не е бил видян, воинът използва джобно ножче, за да отвори един от кухненските прозорци, за да влезе в къщата. На плота имаше поставка с ножове. Избра си един къс и тънък, идеален за мушкане. Въпреки размера си ножът тежеше. Мъжът го размаха, за да свикне с него. Прокара внимателно език по острието и усети кръв. Щеше да му свърши работа.

Излезе от кухнята и тръгна по задните стълби. Озова се в тъмен, тесен коридор. Отляво стълбите продължаваха нагоре. Отиде до вратата и здраво стисна топката й. Завъртя я бавно, чувстваше как металните части се докосват едни в други и как копнеят да изскърцат. Топката стигна до края и монахът едва открехна вратата. Намираше се в коридор над фоайето. По диагонал от него вратата на стаята, в която беше видял Астър, стоеше отворена. Монахът постави ръка на пода. Вибрациите достигнаха пръстите му. Една крачка. Втора. Бавни. Премерени. Звуци, издавани от мъж, който търси внимателно и обстойно. Не видя никакви сенки в спалнята. Инстинктът му подсказваше да почака.

Темпото на стъпките се засили. Една сянка доближи отворената врата. Астър излезе от спалнята и се изгуби в коридора. Монахът се изстреля от скривалището си и тръгна след него, като използваше стъпките му, за да прикрие своите. Стигна до края и надникна зад ъгъла, за да види, че Астър влиза в една от стаите в далечния край.

Воинът спря. Чу преместването на стол. Целта му разглеждаше документи, местеше предмети от едно място на друго, след което последва изскърцване — беше седнал.

Продължи търпеливо по коридора. Държеше ножа пред себе си, вдигнат нагоре, готов да убива.

Шумовете от стаята станаха по-силни. Потракване по клавиатура му подсказа, че Астър е седнал на компютъра. Монахът спря, даде възможност на жертвата си да се вглъби в проучването си. Нямаше риск да попречи на плана на големия му брат. Каквото и да научеше в следващите няколко минути, щеше да си остане с него завинаги.

Воинът надникна през вратата. Целта му беше седнала пред компютъра, погълната от проучването си. Мъжът влезе в офиса. Движеше се с изключително спокойствие, приближаваше. Забеляза, че нещо на монитора се промени. Понесе се звук от набиране. Една черна кутия се отвори.

— Кой си ти? — попита мъжки глас.

Монахът-воин застина.

Взе решение да не атакува, а да слуша.

Астър пъхна ръка в горното чекмедже на бюрото на баща си. Пожълтелият плик беше там, където го намери преди двадесет и седем години. Взе го внимателно и извади имиграционните документи на Феодор Ицхак Ястрович. Миналото му вече не го плашеше. Какво можеше да се крие в едно име? Астър или Ястрович? Епископалец или евреин? Лекотата, с която семейството му сменяше позицията си, доказваше колко малко значение имаха тези неща. Ако името му означаваше нещо, то беше честност, почтеност и успех. Ако „Комсток" се провалеше, щеше да опетни тези думи.

Астър прибра документите в плика и го остави на бюрото. Сложи пистолета отгоре. До компютъра постави листчето и писалката, с която Пенелъпи Еванс беше написала Cassandra99. Един шал „Хермес" беше разпънат върху близкия стол. На масата до него имаше летен букет, цветята още бяха свежи. Нещо обаче му липсваше. За първи път виждаше ваза с цветя тук. Осъзна, че тя беше заменила две кристални гарафи с кехлибарена течност. Спомни си как изглеждаше и спалнята на баща му. Там също не беше видял никакъв алкохол, макар че Едуард винаги държеше такъв наблизо, за да си сипва нощем.

Тя беше успяла, осъзна Боби. Тя беше отказала старото копеле от навика му. Едуард Астър беше умрял трезвеник.

Боби натисна бутона Enter и екранът светна. Провери последно използваните програми. Първото, което излезе, беше „Скайп". Кликна върху небесносинята иконка, за да стартира програмата. От менюто избра „История". През последните няколко дни Едуард Астър и Пенелъпи Еванс се бяха обаждали неколкократно на една и съща персона.

Cassandra99

Астър отвори информацията за кореспондента. Взе писалка и преписа уебадреса: Cassandra99@donetsk.ru.

Ru за Русия.

Последното обаждане беше осъществено в 14:00 часа в събота.

Астър премести курсора върху иконката за свързване и кликна. В средата на монитора се отвори прозорец — черен прозорец. Никой не се виждаше в него. Втори по-малък прозорец показваше собственото му лице, уловено от камерата, вградена в самия монитор. Изглеждаше измъчен и изморен.

— Кой си ти? — попита мъжки глас.

Приятел или враг? Астър нямаше време да размишлява.

— Робърт Астър. Ти кой си? Мъжът не отговори на въпроса.

— Какво искаш?

— Сигурен съм, че знаеш.

— Знам, че си син на Едуард Астър. Това не обяснява присъствието ти в дома му.

— Баща ми ми изпрати съобщение, преди да бъде убит. Смятам, че то е свързано с причината за срещата между него, Гелман и Хюз онази вечер.

— Какво ти написа?

— Първо трябва да разбера кой си ти.

— Аз съм този, който предупреди баща ти за проблема в самото начало.

— Виж — започна Астър, — писна ми да се въртя в кръг. Ако няма да ми кажеш името си, поне ми кажи за какво е всичко това.

Мъжът отново отказа да отговори.

— Какво ти написа баща ти?

— Една дума. Палантир. Споделих с Пенелъпи Еванс и осъзнах, че тя знае за какво говоря. Сега е мъртва.

— Значи си говорил с Пенелъпи?

— За кратко. Не искаше нищо да ми споделя по телефона. Каза, че те слушат и че те знаят какво правя.

— Повярва ли й?

— В началото не.

— А сега?

— Да.

— Защо си промени мнението?

— Когато научих, че е работила с баща ми, се свързах с нея, за да уговоря среща. Тя ми каза да отида в къщата й. Помоли ме да побързам. Единственият начин някой да е разбрал, че съм тръгнал за там, е да ми е хакнал телефона и да го е използвал като микрофон, за да слуша разговорите ми. Не знаех, че това е възможно допреди миналата нощ.

— Какво те убеди?

Астър разказа за записания глас, взет от гласовата му поща, който му казваше да слезе в гаража, и случилото се в асансьорната шахта.

— Щом могат да направят това, то тогава лесно могат да използват телефона ми като микрофон.

— Започват да се отчайват. Подобно нещо ще остави километрични следи. Трябва да се случи скоро.

Бял шум нападна екрана.

— Това те ли са? — попита Астър.

— Опитват се да слушат дори сега. — Гласът беше изгубил естествения си тембър. Звучеше като робот, думите бяха странно модулирани.

— Какво ще се случи скоро? — попита Боби. — Кои са те? Защо убиха баща ми? — Имаше прекалено много въпроси, а Сassandra99 предлагаше малко отговори.

— Убиха баща ти, защото знаеше. Смея да кажа същото за Пенелъпи Еванс. Казах й да избяга. Не съм отговорен и за нейната смърт.

— Преди да бъде убита, е опаковала куфара си. Просто ме е чакала, за да поговорим.

— Казах й да не се занимава с това. Казвам същото и на теб. Прекалено голяма лъжица е за твоята уста. Прави, каквото ти казвам. Напусни къщата и забрави всичко, което баща ти ти е казал.

— Не мога да го направя.

— Няма да съм отговорен и за теб.

— Аз съм голямо момче — отвърна Астър. — Мога да се грижа за себе си. Кажи ми защо Пенелъпи Еванс се е интересувала от „Силикон Солюшънс" и „Бритиум". — Изброи имената и на другите компании, чиито доклади намери в дома на Еванс.

— Прекалено е късно, господин Астър. Никой няма да те послуша така или иначе.

— Но ти знаеш?

— Такава ми е работата.

— Кой уби баща ми? Какво планират?

В този момент Боби видя отражението в монитора. Един мъж се намираше на по-малко от метър от него.

— Върви си у дома, господин Астър — посъветва го гласът от компютъра. — Постъпи смело, като отиде да поговориш с госпожица Еванс, и още по-смело като дойде в къщата на баща си след опита за убийство срещу теб. Ако искаш да живееш, напусни сега, върни се на работа и забрави за всичко.

Мъжът в монитора се приближи още повече. Това беше той, осъзна Астър. Това беше фантомът, който беше убил Пенелъпи Еванс. Насили се да не поглежда през рамо. Ако го стореше, щеше да умре.

— Не можеш просто да позволиш да се случи — каза той. — Аз съм му син. Заслужавам да знам.

— О, съвсем скоро ще разбереш. Всички ще разберем.

— Но…

Една врата се тръшна в къщата. Чуха се стъпки по стълбите, които заехтяха във фоайето.

— Боби! — провикна се женски глас. — Там ли си? Аз съм.