Игра на милиарди

7

Марв Шанк чакаше до асансьорите, когато Астър пристигна.

— Хей, Боби. На полуден ли си? Не получих известие за това.

Астър провери часовника си. Часът беше осем и половина, но Шанк изглеждаше така, все едно работи здраво от часове. Ризата му беше отпасана, вратовръзката му беше изкривена на една страна, а лицето му беше цялото в пот. Боби го тупна по рамото.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб да не повдигаш темата за баща ми.

— Та ти го мразеше. За какво да го споменавам? — отвърна Марв и побърза да се върне към служебните въпроси. — Исках да се уверя, че ще те хвана, преди някой друг да го е сторил. Има пресконференция в Шанхай в 9:15. С търговския представител на САЩ.

— Знаеш ли за какво ще бъде?

— Нямам никаква представа. Точно това ме изнервя.

— Някаква промяна в позицията?

— Нада.

— Тогава защо си толкова нервен?

— Работата ми е да съм нервен.

— Ако не се изнервяш — каза Астър, — няма да печелим пари.

— Но този път…

Боби се спря и се обърна към приятеля си.

— Какво има този път?

— Прекалено пикантно е за вкуса ми.

— Покажи малко вяра. Някога грешал ли съм за нещо толкова голямо?

Шанк отвори стъклената врата, която водеше към компанията им.

— На пазара — каза той — не му пука за преди.

Астър влезе вътре. На избеляла кленова табела над рецепцията със златисти букви пишеше „Комсток Партнърс". Мъжът почука с пръсти по плота, когато мина покрай нея.

— Здравейте, дами — поздрави рецепционистите, двама млади мъже, които се надяваха един ден да получат шанс да се занимават с търговия. — Донесете ми обичайното. Този път се уверете, че е горещо.

„Обичайното" представляваше двойно еспресо с лимонова кора от едната страна, бишкота и сок от житняк, в случай че се вдъхновеше. В интерес на истината еспресото винаги беше изключително горещо, но смяташе, че е негово задължение да държи новобранците винаги нащрек. Урок номер едно: в този бизнес не можеш да бъдеш прекалено внимателен.

Без да забавя крачка, Астър продължи надолу по коридора, където се намираха административните офиси — счетоводството, правният отдел, Ай Тито.

— Къде са ми петдесетте бона?

— Чекът е на бюрото ти — отвърна Шанк. — Голям скок беше. Как е гърбът ти?

— Не ми напомняй.

— Сигурно чуха цопването ти чак в другия щат. Страхотно парти. Съжалявам, че трябваше да приключи поради подобна отвратителна причина.

— Смятах, че няма да повдигаш темата.

— Просто ми се изплъзна от устата. — Шанк хвана Астър за ръката, спря го и го бутна към стената. Боби стоеше неподвижно, големият корем на приятеля му се притискаше в него.

— Марв, какво смяташ да правиш… да ме целунеш ли?

— Наистина, Боби, как си? Става въпрос за баща ти. Можеш да говориш с мен.

Астър погледна Шанк право в очите.

— Добре съм, Марв. Наистина.

— Сигурен ли си?

— Да не искаш да се закълна?

— Майната ти — отвърна мъжът и го пусна, като преди това го бутна в стената. — Ето какво получавам, когато съм загрижен.

— Ако искаш приятел… — започна Боби.

— Купи си куче — казаха двамата едновременно. Астър вдигна ръка и Шанк я плесна.

— Помислих си, че си се размекнал — пошегува се Боби.

— Помислих си, че сърцето ти е разбито.

— Няма такова нещо.

Търговският отдел представляваше огромно отворено пространство с прозорец от пода до тавана, от който се виждаха Граунд Зиро[19], „Уолстрийт" и Ийст Ривър — гледки, които гордо играеха ролята на външна стена. Бюрата бяха заели цялата дължина на помещението. Четиринадесет търговци седяха един срещу друг на неравни разстояния. Плоски монитори разграничаваха всяко едно място. Работните места варираха от безупречно подредени до хаотично разхвърляни. Преброи три кутийки пепцид, две тъмс и шишенце маалокс. Професионалните играчи се контузваха. Търговците получаваха язва. Ако не се нараниш, докато играеш, значи не играеш достатъчно всеотдайно.

Астър осъзна, че всички замлъкнаха, когато влезе в помещението, затова се обърна към тях:

— Слушайте, хора. Знам, че сте чули за баща ми. Нямам представа какво точно се е случило, не знам нищо по-различно от това, което знаете вие. Ако разбера нещо, ще го съобщя на всеослушание. Съболезнованията ви са оценени, но както повечето от вас знаят, двамата имахме спречкване преди време. Не очаквайте да се скрия в офиса си и да тъгувам. Ще съм тук в отдела и ще яхам задниците ви както всеки друг ден. Така че се залавяйте за работа и направете малко пари.

Астър изчака, но никой не помръдна. Плесна с ръце.

— Имам предвид веднага.

Помещението отново се оживи.

Боби продължи към офиса си. Откри „Комсток Партнърс" преди петнадесет години, тогава беше на двадесет и шест. Името на фирмата беше лъжа от самото начало. Нямаше никакви партньори. Само Робърт Астър, единствен собственик и главен инвеститор. В света на финансите „Комсток" технически се класифицираше като „хедж фонд". Хедж фондът беше един от онези забавни термини, които означаваха всичко и нищо едновременно. Просто казано, хедж фондът представляваше „частно партньорство, което инвестираше в публично търгувани ценни книжа или финансови деривати". Това означаваше, че купува и продава акции, облигации, стоки, валути и абсолютно всичко друго, с което човек можеше законно да спекулира, за да направи печалба. Но това беше само началото.

Повечето хедж фондове си приличаха по четири неща. Първото, и най-важното, беше структурата на възнагражденията, тъй като търговците бяха загрижени за едно-единствено нещо (както и самият Астър) и това нещо беше правенето на пари. „Комсток", като по-голямата част от конкурентите си, използваше нещо, наречено „две и двадесет" модел. Фирмата задържаше двадесет процента — една пета — от всички печалби за себе си. Освен тези двадесет процента вземаше и такса за управление от два процента върху всички средства, инвестирани при него, независимо дали накрая печелеше, или губеше. В това отношение Астър беше истински джентълмен. Начисляваше два процента само върху средствата, които наистина бяха инвестирани в негови позиции. Парите, които стояха в банката, бяха освободени от подобна такса. Дори отчиташе лихвите на инвеститорите.

Другите три неща, по които си приличаха хедж фондовете, бяха свързани с това как Астър инвестираше парите, които му бяха поверени. Както самото име подсказваше, той често „хеджираше" инвестициите, което означаваше, че ако заложи на някоя стока, че ще се повиши, веднага залагаше на друга, че ще се понижи. Идеята беше да се пази от колебания на пазара. „Хеджирането" обикновено ограничаваше възвръщаемостта, но осигуряваше на инвеститора безопасен марджин. Не беше особено умно да заложиш всичките си чипове на червено или на черно.

Следващото нещо в инструментариума на Астър беше наречено „ливъридж" и неговата цел беше да увеличи стойността на залозите. „Ливъридж" означаваше да вземеш заем, за да подсилиш размера на залога си. Едно време инвеститорите купуваха стока „на марджин"[20], което означаваше, че се опитваха да удвоят стойността на тази стока, за да могат да купят друга. Така беше при старата школа. В наши дни инвеститорите използваха „ливъридж". Астър беше заел милиарди долари, за да подсили залозите си на всичко: стоки, облигации, петрол, пшеница, свински гърди и особено валути.

Последният елемент означаваше свобода. Хедж фондове като „Комсток" оперираха в дълбоките води, където почти нямаше правила. Когато един инвеститор подпишеше споразумение и прехвърлеше парите си в хедж фонд, той даваше на Астър доверието си, позволяваше му да прави пари по най-добрия начин, по който преценеше.

Затова Боби обичаше този бизнес. Хедж фондовете представляваха законно позволение да залагаш — и то да залагаш на голямо, — без Големия брат да наднича през рамото ти и да ти казва какво да правиш, как да го правиш и което беше по-лошо, да изисква огромно парче от печалбата ти, когато спечелиш. Бог да благослови Америка.

Астър продължи към края на отдела. Макар че беше лято, повечето от търговците носеха връхни дрехи и пуловери. Боби държеше помещението на студените шестнадесет градуса. Искаше момчетата и момичетата му да бъдат нащрек. Много от пуловерите им бяха с имената на университетите им. Повечето бяха от Стоун-Брук и Уортън. На Астър хич не му пукаше кой къде беше учил. (В крайна сметка той не успя да получи никакво висше образование.) Пукаше му за умните. Самият той беше избрал дванадесетте мъже и двете жени, които работеха за него, от най-добрите фирми в света. Имаше двама британци, няколко индийци, едно момиче от Шанхай, израелец, дори и няколко американци. Пълна гама от персонажи — от екстровертни кретени до интровертни кретени. Талантливите търговци не бяха особено добри в света на човешките отношения. Или както Алекс често обичаше да казва: „Едното е за сметка на другото".

Офисът на Астър беше разположен в ъгъла на сградата, близо до търговския отдел. Вратата беше отворена и мъжът беше посрещнат от невероятна гледка — на юг се намираше Батъри Парк, след това се виждаше Статуята на свободата, Статън Айлънд и Ню Джърси.

Ню Йорк. Центърът на Вселената.

Астър остави куфарчето и се разположи на стола си. Електронна стъклена стена му позволяваше да вижда какво се случва на етажа. Тази сутрин стената беше тъмна. Първата му работа беше да провери пазарите. Завъртя се, за да види композицията от монитори, които заемаха половината му бюро. Фючърсите показваха, че пазарът ще отвори с голям спад, малко повече от три процента. Европейските пазари бяха смесени. Азиатските бяха с процент надолу. Спадът в американския пазар беше като коленен рефлекс, щеше да отскочи след ден-два.

Като видя числата, Астър изпита мигновена тръпка. С пет милиарда долара в играта, той не беше просто наблюдател, той беше съществена — па макар и малка — част от голямата, изключително могъща и ефикасна машина. От огромната, кипяща магистрала на постоянно променящата се, винаги еволюираща информация. Някои хора катереха скали, други скачаха от самолети. Астър получаваше своята тръпка, седнал на стол. Това беше една игра на интелект и съревнование с шанса, който постоянно ти стоварваше отгоре неочаквани и невиждани събития. Дамоклев меч от злато и алчност. Седни. Закопчай колана. Включвай се. Вършеше това от двадесет години и въобще не му омръзваше.

Астър премести поглед от фючърсите към символа, който го притесняваше най-много.

Позицията.

— Шест и тридесет — каза той и погледна през рамо към Шанк, който се разхождаше наоколо. — Няма за какво да се тревожим.

— Все още искам да се подготвим за пресконференцията. Астър натисна един бутон и от шкафа до стената се появи тънък екран.

— „Блумбърг"[21], нали?

— Да — отвърна Шанк.

Боби отвори чекмеджето си и започна да рови в него. Имаше малки оранжеви шишенца с липитор, ксанакс, имодиум, амбиен. Най-накрая извади кутийка алтоидс и лапна три. На друг екран се виждаше сутрешният му график.

В девет имаше среща със Септимъс Ревънтлоу, който управляваше семейния офис на Ревънтлоу. „Семеен офис" беше терминът, който се използваше, за да се опише потокът на пари от едно поколение към следващото, което се нагърбваше с управлението им. Такива като рокфелеровци, ротшилдовци и дори астъровци. Когато Боби навлизаше в този бизнес, семейните офиси неизменно работеха със „стари пари", пари, спечелени преди петдесет до сто години от отдавна мъртъв магнат. В наши дни беше различно. Семейните офиси работеха с милиарди, спечелени от частни инвестиционни експерти, софтуерни милиардери и интернет предприемачи, като всеки един от тях си беше доста жив.

В десет имаше среща с „Пасифик Венчърс", частна инвестиционна фирма, която управляваше около десет милиарда долара. Основната им игра беше да купуват компании, да ги реконструират (малко подрязване на храстите, обновяване на инвентара) и да ги продават на доста сериозна печалба. Също така инвестираха в хедж фондове като „Комсток". Астър влезе в акаунта им и видя, че тази сутрин са инвестирали малко повече от сто милиона във фонд „Астър". „Пасифик Венчърс" бяха добър клиент.

„Комсток" управляваше четири фонда. „Комсток Алфа" беше дългосрочен/краткосрочен фонд. Това беше класически хедж фонд, който не се опитваше да срути пазарната възвръщаемост, задоволяваше се с победа над основните индекси — „Дау", НАСДАК или S&P — с няколко процентни пункта.

Екипът, който обслужваше фонд „Алфа", водеше живот пред мониторите. Когато пазарът се вдигнеше нагоре или пропаднеше, не можеха да си позволят да напуснат бюрата си дори за да отидат до тоалетната. Хората обичаха да се шегуват, че носят катетър. Що се отнасяше до другата работа, пърдяха си на воля. Нямаха никакви притеснения за това. Никой не казваше, че търговският отдел е приятно място за работа.

„Комсток Риск" беше арбитражен фонд, а те инвестираха в две насоки: поглъщания на компании — утвърдени и спекулативни — и покупко-продажба на валути. Използваше ливъридж, за да удвои залозите, дори да ги утрои, но никога повече от това.

„Комсток Нютън" беше количествен фонд. Честно казано, Астър нямаше представа какво правят, освен че използваха много математика и сложни уравнения, наречени „алгоритми", които предвиждаха дали стоките, златото, петролът или всичко, на което би искал да заложи човек, ще се повишат, или ще паднат. Голяма част от работата им представляваше високочестотна търговия, което означаваше, че купуваха и продаваха стотици стоки в рамките на един час. Надпреварата между високочестотните търговци — да видят кой първи е приел поръчките им — беше станала толкова напрегната, че Нюйоркската фондова борса позволи на фирмите да разположат компютрите си в същата сграда, като тази на Борсата, в подобен на затвор комплекс в пущинаците на Ню Джърси. Дори забавяне една милионна от секундата можеше да доведе до значителни загуби.

Екипът в количествения фонд не работеше в Манхатън, а в заключен бункер в Гринуич, Кънектикът, където можеха да си редят кодове ден и нощ. Носеше се слух, че от време на време си организираха зубърски оргии, на които пиеха най-новата специална бира, нагъваха месни пръчици и формулираха нови и още по-изпипани алгоритми. Всичко беше математика, през цялото време.

Заедно тези три фонда управляваха 2 милиарда долара. Тази година най-добре се беше справил количественият, беше постигнал 27 процента възвръщаемост. Рисковият беше най-зле, само 4 процента.

Накрая идваше „Комсток Астър", фондът, който управляваше самият той. „Комсток Астър" беше макрофонд, което означаваше, че залага на голямо, особено в посоките на валутите. Откакто валутите спряха да се движат много, фонд „Астър" разчиташе на ливъридж, за да увеличава залозите си. Ако успееше да заеме достатъчно, 2 процента движение нагоре или надолу можеше да означава 20 процента печалба или загуба. С повече заеми печалбата можеше да стигне до 200 процента. Ливъриджът беше наркотик. Колкото повече използваш, толкова повече искаш да използваш. Спечели пари… вдигни си ливъриджа и удари десетката. Когато изгубиш пари… заеми още и си върни изгубеното.

Търговците никога не грешаха… докато не сгрешаха.

Фонд „Астър" управляваше 3 милиарда долара. Тази сутрин 1 милиард долара бяха инвестирани в „позицията".

На последно място, в единадесет часа щеше да се състои седмичната понеделнишка оперативка, на която мениджърите му обсъждаха състоянието на фондовете си, какво се беше вдигнало, какво беше паднало, оплакваха се за пазара, ако нещо се беше объркало, и се хвалеха, ако нещо беше завършило добре.

— Време е конференцията да започне — съобщи Шанк.

Астър погледна екрана. В долната му част се въртеше лента със съобщението: Пресконференцията е преместена за 08:00 китайско време.

— Май нямаме късмет.

— Какво? — Шанк се довлече и прочете банера. — Осем часа китайско време е девет вечерта наше време. Ще трябва да… — Мъжът не приключи изречението си. — Майка му стара.

— Какво има?

Марв стоеше като прикован пред монитора с валутите.

— Позицията.

— Какво за нея?

— 6,295 — каза Шанк. — 6,292. Шибанячката укрепва. Астър завъртя стола си по-близо до екрана.

— Не може да се движи толкова бързо.

„Тя" беше китайската валута, официално наречена ренминби, но по-известна като юан. 6,292 означаваше колко юана можеха да купят един американски долар. Ако числото отидеше надолу, това означаваше, че юанът укрепва срещу долара. По-малко юани бяха нужни, за да се купи един долар. (Следователно доларът отслабваше.) Ако числото отидеше нагоре, юанът отслабваше. Щяха да са необходими повече юани, за да се купи един долар. (Следователно доларът укрепваше.)

На друг монитор вървеше стойността на инвестицията в позицията на „Комсток Астър". Една минута по-рано цифрите бяха в здравословно черно и показваха 50 милиона печалба. Сега бяха станали червени. Всичките девет от тях.

— Да не сме надолу със сто милиона? — попита Астър.

— Така изглежда — отвърна Шанк.

Боби Астър залагаше, че юанът ще отслабне срещу долара. Напълно убеден беше, че скоро ще бъдат необходими повече юани, за да се купи един долар. Искаше числото да се повиши. Беше заложил 2 милиарда от парите на фонда си, за да докаже, че е прав.

И тогава, преди Астър да успее да изрече и дума, преди да успее да премигне, цифрите отново станаха черни. 6,30.

— Отново сме в черното.

Шанк погледна към екрана така, все едно го беше ухапал по задника.

— Какво се случи току-що?

— Нямам представа — отвърна Боби. — Но предполагам, че има нещо общо с желанието на търговския представител да премести пресконференцията.

— Господи… мислиш ли? — учуди се Шанк.

През последните десет години стойността на юана се беше увеличила спрямо стойността на долара. Движенията бяха бавни и стабилни, само по 1 или 2 процента на година. Преди пет години бяха необходими седем юана, за да се купи един долар. Днес — само шест и тридесет. Това „преоценяване" или оскъпяване на юана направи китайския износ по-скъп и американския внос по-евтин. САЩ одобряваше това. Китай — не.

— Искаш ли да звъннеш на твоя човек? — попита Шанк. — Попитай го какво мисли.

— Не — отвърна Астър. — Не искам да го занимавам. Зает е.

— Той е експертът по тези въпроси.

— И така сме си добре. — Боби се обади на секретарката си: — Барб — започна той, когато жената вдигна телефона, — измести срещите ми за следобеда.

— Септимъс Ревънтлоу вече е тук. Току-що ми съобщиха от рецепцията.

— Марв може да го поеме.

— Аз? — възкликна Шанк. — Какво да му говоря?

— Кажи му, че не се нуждаем от парите му сега. Имаме достатъчно инвестиции. Ако това не му хареса, ще имаме възможност да изтеглим инвестициите му след следващия отчетен период. Мисля, че е тринадесети септември.

— Това няма да му хареса.

— Предполагам, че си прав.

— Прекалено късно обаче — каза Шанк.

— Защо? — Астър погледна през прозореца и видя висок мъж с тесни рамене и костюм от три части да се задава от търговския отдел. Септимъс Ревънтлоу го забеляза и вдигна ръка за поздрав.

Шанк изгледа Боби.

— Горещите пари е тук.