Игра на милиарди

81

— От въздушен контрол на летище „Ла Гуардия" не ни позволяват да кацнем — съобщи капитанът на гълфстрийма на Алекс. — Вятърът на пистата достига скорост от шестдесет възела.

— Един агент ме чака там долу.

— Не ми пука дори президентът на САЩ да ви чака. Ако въздушното течение подхване самолета, докато кацаме, ще ни помете като хвърчило.

Алекс се намъкна между пилота и помощник-пилота.

— Чухте какво се случва — каза тя. — Това е въпрос на национална сигурност. Няколко часа ни делят от атаката в града. Свалете ни.

Капитанът се консултира с помощник-пилота.

— Затегнете колана си. Ще се наложи да импровизираме. Надявам се да сте свикнали с трудните кацания.

Алекс побърза да се върне в мястото си и да закопчае предпазния колан. Минута по-късно носът на самолета се килна надолу, а след малко се килна още повече. Чантата й се плъзна изпод седалката и продължи да се плъзга в салона. Нямаше никакво намерение да стане и да си я вземе. Самолетът попадна в турбуленция и заподскача. Стисна по-здраво подлакътниците.

— О, Боже — каза на себе си, — помогни ми да преживея това. Не беше сигурна дали се молеше на Хувър, или на Господ. В този момент самолетът започна да друса здраво.

Бари Минц стоеше на пистата и чакаше долу при стълбата. Повече от всякога приличаше на разчорлен тийнейджър с тази своя дългунеста фигура и разрошена от вятъра червена коса.

Алекс мина покрай него сякаш не го видя. Коленичи, за да целуне пистата, изправи се, отдалечи се на три метра разстояние и повърна.

— Кацането беше малко твърдо — каза пилотът, който стоеше на вратата на самолета със скръстени ръце.

— Добре ли е? — попита Минц.

— Ще се оправи. Тя е доста здрав клиент.

— Не думайте.

Облаците, които заплашваха земята още от началото на вечерта, бяха надвиснали зловещо. Паднаха няколко капки дъжд. Алекс се върна, бършеше уста с ръкава си. Майната му. Костюмът беше изцапан с кръвта на Солт, а и кърпичките й бяха свършили. Малко повръщано нямаше да й навреди. Един човек от „Митници и гранична защита" стоеше наблизо. Той провери набързо документите й. Взе си паспорта и се обърна към Минц.

— Искам да ми кажеш добри новини, моля те. — Това беше заповед.

— Спипахме го — отвърна мъжът. — Южноафриканците засякоха телефона на Буфо в къща в Дариен. Извадихме агента по недвижими имоти от леглото. Отдал е под наем сградата на чуждестранен джентълмен от Сингапур, който е платил с чек за тримесечен период. Същият стил на работа като при „Уиндърмиър".

— Какво е името на договора за наем?

— Псевдоним. Проверихме го, но не открихме нищо. Алесандра си взе чантата и тръгна към колата.

— Обади се на SWAT и на местната полиция. Кажи на Джан Маквей.

— Хм, Алекс… задръж малко. Дори не трябва да работиш по случая. Бил Барнс вече е там. Той води SWAT екипа. Каза, че ще е бричър.

— Поддържате ли контакт?

— Знам, че изпрати екип от двама души, за да проверят ситуацията. Разполагат с десет топлинни маркера в къщата.

— Нещо интересно?

— Не съм сигурен.

Алекс обмисли новата информация. Гаденето й беше изчезнало в момента, в който повърна, но сега ново, по-неприятно чувство заплашваше да го замести.

— Да не искаш да ми кажеш, че има десет лоши момчета в онази тайна квартира четиринадесет часа след като Солт се обади на Буфо, за да му каже, че съм ги погнала? Няма начин.

Вратата на форда на Минц се отвори. От него излезе пълен, разчорлен мъж с набола брада.

— Здрасти, Алекс, отдавна не сме се виждали.

— Марв. Какво правиш тук?

— Не можем да намерим Боби. Не отговаря на телефона си. Не си е вкъщи. Тревожа се, че нещо му се е случило. Сещаш се, с цялото това разследване на смъртта на баща му. Обадих ти се, но ме прехвърлиха на специален агент Минц.

— Минц, той яви ли се при Джан?

— Не.

Алекс провери собствения си телефон и видя, че Боби не й се беше обаждал. Никога не пропускаше да отговори на съобщенията й.

— Къде беше последно?

— Тръгна от офиса в три часа, за да посети клиент на име Септимъс Ревънтлоу на „Четиридесет и девета" и „Парк" — обясни Шанк. — Ревънтлоу каза, че срещата е приключила бързо и Боби си е тръгнал малко след четири.

— Кой е този човек?

— Инвеститор. Има много пари в един от фондовете ни. Проблемът е, че Боби беше загазил. Направи голям залог, който изпусна от контрол. Ревънтлоу ни даде триста милиона долара, за да посрещнем марджин кола. В общи линии, спаси компанията. Няма начин Боби да не ми се обади, за да обсъдим нещата.

— Не го е сторил? Дори не ти е пратил съобщение?

— Говори с финансовата ни директорка, за да я предупреди да очаква превода. Тогава го чухме за последно.

— И това е било около четири часа?

— Горе-долу.

Алекс претегли информацията в ума си. Ако Боби беше напуснал офиса на Ревънтлоу в четири, щеше да има достатъчно време да стигне до центъра за срещата си с Джанет Маквей.

— Какво става със Съли? — попита тя. — Оставих му две съобщения.

— Нищо. Звънях и на домашния му. Нада. Дон, портиерът, също не е виждал Боби. Сякаш двамата със Съли са се изпарили.

Минц прие обаждане.

— Барнс се приготвя. Обградили са мястото. Ако искаме да стигнем навреме, трябва да тръгнем веднага.

Една дъждовна капка падна върху бузата на Алекс. Тя погледна небето. Всеки момент щеше да завали като из ведро. Погледна Марв Шанк, а после и Минц.

— Какво караше Съли? — попита жената.

— Спринтъра — отвърна Шанк.

— Влизайте. Да намерим съпруга ми.

Първата задача на Алекс, когато постъпи на работа в Бюрото, беше банков обир. Работата беше бърза и вълнуваща и последваха доста арести. Стреляха по нея два пъти (и двата неуспешно) и самата тя стреля и рани трима от нападателите. Добри времена. Банковите обирджии, установи тогава, не бяха най-умните хора на света. Повечето бяха наркомани, алкохолици, обичайните улични гангстери, които решаваха, че имат нужда от пет бона, и бяха достатъчно глупави, за да не помислят, че десет години затвор бяха прекалено голяма лихва за парите, които щяха да откраднат. Много от тях използваха крадени коли, за да осъществят престъпленията си, като си мислеха, че така ще си осигурят безопасно бягство. Девет от десет забравяха, че повечето от новите модели автомобили разполагаха с „ЛоДжак", радиопредавател, скрит в задната гума на автомобила. Ако една кола бъдеше открадната, най-близкият „ЛоДжак" офис щеше да активира предавателя й и веднага щеше да получи десетцифрена GPS локация, с точност до 0,2 метра. Също така — ако имаше нужда — можеше да се изключи двигателят на колата.

Спринтърът за половин милион долара на Боби имаше същия вид „ЛоДжак" като всеки нисан или хюндай, само дето „Мерцедес Бенц" вземаше по 5000 долара за него, а не 500. Алекс трябваше да проведе два разговора, за да нареди издирване на автомобила на бившия си съпруг — първият беше до застрахователната компания, за да получи номера на книжката на Боби, а вторият до „ЛоДжак", за да помоли компанията да включи предавателя. За три минути засече местоположението на спринтъра.

— Намира се на „Фоксхолоу Роуд", Ню Канаан — съобщи тя, след като затвори.

— Съли живее в Ню Канаан — каза Шанк.

— Знам.

— Нещо не се връзва — обясни мъжът. — Съли никога не се прибира със спринтъра. Това е автомобилът на Боби.

— Е, в момента е там и не помръдва — отвърна Алекс. — Двигателят е изваден от строя.

Шанк продължаваше да е неспокоен.

— Ако Съли си е у дома, защо не вдига телефона?

Пътят до Ню Канаан щеше да им отнеме четиридесет минути. Алесандра изрита Минц от шофьорското място и седна зад волана. Повече нямаше намерение само да се вози. Ветровитите пътища бяха нейна територия. Ако агресивното й шофиране тревожеше някого, той не го сподели.

Съли живееше извън града и жената имаше нужда от навигацията, за да се добере до там. Заряза GPS-а, когато стигна до „Фоксхолоу Роуд". Имаше по-лесен маркер, който да следва. Право пред нея се издигаше огнена стена. Когато стигна до високата част на улицата, видя цял отряд от пожарни коли пред дома на Джон Съливан. Спринтърът беше паркиран на няколко метра от него. Алекс спря зад една линейка и излезе от колата. Пожарникарите тъкмо бяха пристигнали и закачаха един маркуч към хидранта. Началникът стоеше най-отпред и раздаваше заповеди. Алесандра размаха документите си и се представи.

— Има ли някой в къщата?

— Прекалено е горещо, за да влезем — отвърна началникът. — Сградата може да се срути всеки момент. Ще напръскаме покрива с вода и със забавящ агент, след което ще изпратя екип към предната врата.

Алекс се доближи до входа, доколкото пламъците й позволяваха, и извика името на Боби. Не получи отговор. Горещината беше жестока, блъскаше я по гърба. Провикна се отново, но пак не получи отговор. Един пожарникар я дръпна за ръкава и й каза да се отдръпне от пламъците. Жената се освободи от хватката му и остана на място.

— Боби!

Пламъците ставаха все по-свирепи, греди и сухи дъски пращяха и придаваха на пожара експлозивен, заплашителен характер. Алекс потърси начин да се приближи още, дори и само за да чуе виковете на бившия си съпруг. Ако беше жив, искаше да го знае.

Видя нещо. На земята, на сантиметри от вратата на гаража, имаше малка цветна картичка.

— Дайте ми лост — провикна се тя.

Един млад пожарникар й подаде лост, беше с гумена дръжка и обикновено се използваше за отместване на паднали жици. Алекс внимателно се доближи до горящата врата на гаража. Застана на три метра от нея и използва лоста, за да придърпа към себе си картичката.

— Какво откри? — попита Минц.

— Той е вътре. — Алесандра му подаде шофьорската книжка на Боби и хукна към улицата.

— Къде отиваш? Алекс!

Тя се качи в колата на Минц, заобиколи пожарните коли и застана в началото на алеята. Началникът на пожарната зачука по прозореца и се развика да разкара автомобила. Тя не му обърна внимание. Натисна клаксона три пъти, след което настъпи здраво педала на газта. Фордът се вряза във вратата на гаража и навсякъде се разхвърчаха дърво и сгурия.

Боби се беше свил в средата на помещението, огънят протягаше от тавана огнените си езици към него. Нещо изпращя, една греда падна от горе и се стовари върху покрива на колата. Мъжът отвори вратата на автомобила и влезе вътре. Алекс включи на задна. Погледът й се спря на друго тяло, проснато и безжизнено, около главата му като ореол се беше образувала локва кръв.

— Съли?

— Мъртъв е.

Падна втора греда и удари колата. Алекс подкара назад през пламъците. За секунди излязоха на алеята, в безопасност. Боби посочи към лицето й.

— Окото ти — каза той. — Какво се е случило?

— Работих. Нищо ми няма. — Видя кървавата кърпа около ръката му. — Какво са ти сторили?

— Зададоха ми някои въпроси. Казах им онова, което вече знаеха. Виж, трябва да се разкараме от тук. Тръгнаха след Майк.

— Забави темпото. Кой е Майк?

— Майкъл Грило. Частен следовател, който работи за мен. Наех го да намери Палантир. Пол Лорънс Тиърнан. Така се казва. Имам предвид, така се казва Палантир. Грило ми изпрати съобщение, че го е намерил и е взел доклада. Ревънтлоу е тръгнал натам.

— Септимъс Ревънтлоу? Къде?

— Не знам. Но не може да е много далеч. Каза, че ще се върне.

Алекс повика Бари Минц и му каза името на Палантир.

— Потърси адреса му.

— Веднага — обеща колегата й.

Жената взе увитата ръка на бившия си съпруг и махна кърпата.

— О, Боби.

— Изглежда по-зле, отколкото е. — Емоциите надделяха и той се разплака. Удари със здравия си юмрук по таблото. — Копеле — извика, но бързо се взе в ръце. — Дори не му мигна окото. Това, което правеше, му харесваше.

— Кой ти стори това, Боби? Ревънтлоу ли?

— Септимъс Ревънтлоу и брат му Даниъл. Само да спомена, че Ревънтлоу не е истинската им фамилия. Истинската им фамилия е Лий. Те са от Китай.

Алекс не можеше да свали очи от наранените пръсти на бившия си съпруг. На три им липсваха ноктите, а плътта под тях беше истинска каша. Съвсем нежно сложи кърпата отново отгоре им. Боби потръпна, но не каза нищо. Беше в шок.

— Успокой се. Можеш да ми кажеш какво се случи след малко. Точно сега един човек иска да те види.

Астър излезе от колата. Шанк се нахвърли отгоре му и уви ръце около него.

— Леко, Марв.

— Съжалявам. — Приятелят му го пусна и Боби видя, че той също плачеше. — Ако искаш приятел…

— Купи си куче — казаха едновременно двамата.

— Бях се разтревожил — рече Астър. — За минутка си помислих, че си се размекнал.

— А аз, че си получил сърцебиене.

— Няма такова нещо.

Боби прегърна Шанк, след което каза, че трябва да говори с Алекс.

— Разбира се — отвърна Марв.

Двамата отидоха в края на алеята. Разказа й всичко, което се случи, откакто беше заминала. В замяна тя му разкри, че оръжията, намерени на „Уиндърмиър Стрийт", наистина са свързани със смъртта на баща му. За съжаление, нямаше информация за крайната цел на Ревънтлоу и Солт.

— Значи запалиха къщата, за да те убият? — попита Алекс.

— Не, сам го сторих. Сметнах, че това е единственият ми шанс да се измъкна. Помислих, че ако някой види пламъците, ще се обади на пожарната и те ще ме измъкнат. Нещата малко излязоха от контрол.

— Как го направи?

— В гаража имаше косачка, в чийто резервоар беше останал малко бензин. Огледах се и намерих запалителни бобини и кутия кибрит. Натрупах малко сухи листа и клони, които Съли беше хвърлил в кофата за боклук, за да разпаля огъня. Май сложих повече, отколкото трябваше.

Бари Минц бягаше към тях.

— Уест 715 „Четиридесет и четвърта" — каза той. — Това е адресът на Пол Лорънс Тиърнан.

— Готово — каза Астър. — Грило смяташе, че ще е някъде в центъра. Трябва да побързаме.

— Единственото място, на което ще ходиш, е болницата — отвърна Алесандра.

— Няма начин. Трябва да видя доклада на Палантир. Ще отида след това.

Минц дръпна Алекс настрана.

— Току-що разговарях с Джан — съобщи й тихичко той. — Бил Барнс ще щурмува тайната квартира.

— Няма начин Буфо и хората му още да са там. Солт им се е обадил преди четиринадесет часа, за да им съобщи, че сме по петите им. Дай ми да говоря с него.

— Прекалено късно. Вашингтон ни дадоха зелена светлина. Барнс няма да разговаря с никого повече.

Алекс се обърна настрани, не можеше да реши кое я ядосваше повече — това, че Барнс щеше да рискува живота на хората си заради една безсмислена задача, или защото самата тя не беше там. Погледна Боби.

— Добре — каза накрая. — Влизай в колата. Да намерим твоя приятел господин Грило.