Игра на милиарди

61

Клик.

Майк Грило стоеше от другата страна на улицата срещу сградата с офиси на „Трето авеню", очите му не се отлепяха от въртящите се врати. Часът беше осем. Вечерното масово изселване отдавна беше приключило. Периодично се нижеха мъже и жени, поединично или по двойки. Грило отбелязваше всяко излизане с щракване на капака на зипото.

Клик.

Смяташе се за разумен човек. Знаеше, че светът е сложно място. Рядко нещо беше черно или бяло. Най-често сивото беше на мода. Осъзна, че на всички, включително и на него, се налагаше да правят сделки от време на време. Компромиси. Споразумения, които невинаги му се нравеха. Въпреки това имаше някои граници, които никога не прекрачваше. Не крадеше от клиенти. Не се заемаше с дейности, които можеха да наранят някого. Не лъжеше приятелите си. Затова, когато някой от приятелите му го излъжеше, се разстройваше. Искаше да затисне главата на този човек на прозореца.

Клик.

Една сянка доближи въртящите се врати. Дори през матираното стъкло разпозна тромавата походка, изпълнена с отегчение и умора. Миг по-късно един афроамериканец с намачкано сако, каки панталони и мърляви обувки излезе от сградата и се насочи на север. Грило прибра запалката в джоба и погледна часовника си. Осем и три минути. Не можеше да обвини приятеля си, че не заработва парите на американските данъкоплатци.

Следователят тръгна по тротоара, следваше мъжа от другата страна на улицата. Онзи зави на запад по „Седемдесета". Светофарът светеше зелено и Грило прекоси, беше ускорил крачка. Тротоарът беше оживен. Сега беше неговият момент.

— Здравей, Джеб — каза, когато стигна до рамото на мъжа. — Странно е, че отново се виждаме.

Уошбърн едва извърна глава, за да отговори.

— Тих си, Грилоу. Не те видях, че идваш.

— Трябва да знаеш, че съм насочил оръжие към теб. Малък пистолет, който си е харесал бъбрека ти. Има един от онези чешки заглушители, които ползвахме някога. Не става за нищо, но в този трафик ще свърши работа. — Следователят го сръга с дулото.

— Предполагам, че си сериозен.

— Не ми каза, че се е свързал с теб.

— Не си ме питал. Попита ме дали знам кой е. Отговорът все още е не.

Всичко беше във файла, който Грило получи от телефонната компания — ясно като ден. Списъкът с обажданията, направени към и от телефона, който Палантир беше използвал, за да се свързва с Едуард Астър, показваше, че Палантир беше говорил с Джеб Уошбърн шест пъти между 10 и 30 юни.

— Чакам.

— Обади се през юни, за да ни каже, че има нещо за нас. Доказателство за кибератака от чужда сила срещу нашата инфраструктура. В началото нямаше конкретна информация. Можеше да е срещу електроразпределителната мрежа, контрола на въздушния трафик, интернет. След това намали вероятностите до финансовата инфраструктура. Дори тогава не беше особено ясен. Не можеше да назове замесената страна или място. Нямаше твърда дата. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че финансовата индустрия е целта. Имаше още нещо.

— Не думай?

— Каза, че играта постоянно се променя.

— Какво означава това?

— Попитай го. Каквото и да значи, не е на добре.

— Какво направи ти по въпроса?

— Онова, на което са ме учили. Оцених информацията и я предадох по йерархичната верига.

— И това ли е всичко? Не си ли говорил отново с него? Приключил си?

Уошбърн поклати бавно глава, сякаш беше изумен.

— Грилоу, това са неща, които не ти влизат в нивото на достъп.

— Сега съм в частния сектор, братче. Нямам ниво на достъп. Затова мога да си позволя италиански обувки за седемстотин долара, а ти носиш чепици със сменени подметки. Между другото, ти ли си най-модерният черен мъж на планетата?

— В кръвта ми е. Какво да ти кажа? — Уошбърн се усмихна. Грило не захапа.

— Срещал ли си се с него лично?

— Не. Последният ни контакт беше в края на юни. Искаше си чека, преди да сподели с нас каквото и да било. Каза, че ДАРПА все още му били длъжници за работата, която им свършил преди години.

— Значи в ДАРПА знаят името му.

— Ако е така, нищо не казват. Дори не биха си признали, че някога са чували за софтуерната програма.

— Правят се на луди, а?

— Правят се на луди.

— Но в крайна сметка даде номера му на АНС, за да видиш дали могат да го проследят.

— Те също ли го търсят? — Уошбърн сбръчка уста в отвратена физиономия. — Явно.

— АНС са сложили „Код Черно" на телефонния му номер на единадесети юни.

— Не знаех. Това е проблемът с разузнавателния бизнес в тази страна. Дясната ръка не знае какво прави лявата. Само дето в този случай са около сто ръце. Всички правят нещо, но не искат да споделят нищо.

— Честен ли си, като ми казваш, че не си знаел, че АНС се опитва да го намери?

Уошбърн поклати глава.

— Ако си спомняш, на нас не ни е позволено да оперираме на родна почва. Ако отнякъде получим информация, я предаваме на съответната местна агенция.

— Какво точно правите в днешно време?

— Смекчаваме нещата. Ти беше в нападението. Ние го играем защита. Имаш ли нещо, което искаш да ми кажеш, Грилоу? Например защо, по дяволите, си толкова заинтересован от Палантир? И не ми излизай с тази простотия за конфиденциалност на клиентите. Отдавна преминахме тази граница.

— Палантир се е свързал с Едуард Астър в началото на юли. Предполагам, че онзи, на когото си подал информацията, е отказал да му плати за услугите. Както и да е, явно Астър не се е скъпил. Вероятно се е вживял в ролята на патриот, който има възможност да направи нещо добро за страната си. Според мен Палантир е доставил стоката миналия петък. Астър си е тръгнал рано от работа и се е насочил към града, за да се срещне с него. Прибрал се е у дома, смлял е информацията…

— И е хукнал да я споделя с Хюз и Гелман? — предположи Уошбърн.

— Не веднага. Първо се е свързал с една компания в Рестън. „Бритиум". Изглежда я е посетил лично.

— „Бритиум", а? Никога не съм я чувал.

— Предположението ми е, че е искал да се увери, че Палантир си струва парите, преди да отнесе всичко нагоре.

— Очевидно си е струвал.

— Да, така е.

Погледът на Уошбърн се премести на сакото на Грило.

— Ще махнеш ли този пистолет?

— Някой избива всеки, който прояви интерес към Палантир. Предпочитам да играя на сигурно.

Джеб се изсмя тихо.

— С мен си в безопасност, Грилоу. Двамата преследваме едно и също нещо.

— Не точно. На мен ми плащат само за да го намеря. Залавяне, арест, санкции — всичките тези лайна са за теб.

— Разполагаш ли с нещо, което може да ни отведе с още една крачка напред?

Разполагаше. Грило се надяваше точно на такава оферта. Ако ти ме почешеш по гърба, и аз ще го сторя.

— С две неща — отвърна той. — Клиентът ми е разговарял с Палантир днес. Очевидно онова, за което е предупреждавал всички, е напът скоро да се случи. Бил е предпазлив, не е искал да споделя никакви подробности. Имам чувството, че доста се е надървил на правителството. Мога да ти дам скайп адреса му и номера, който е използвал, за да се обади на Едуард Астър в петък сутринта. Дай информацията на твоите приятели, нека я вкарат в магическата си кутия и да я разтресат малко. Ако наистина са толкова добри, колкото казват, трябва да получим име, адрес, номер на социалната осигуровка и любимата марка кондоми.

— Ще направя каквото е необходимо — обеща Уошбърн.

— Заеби тези глупости. Просто ми дай отговор. Афроамериканецът закопча сакото си.

— Кажи ми честно, Майк, това не е истински пистолет в джоба ти, нали?

Грило извади ръката си, пръстите му бяха оформени като оръжие.

— Бум.

Уошбърн поклати глава.

— Прекалено дълго време вече съм зад бюро.