Игра на милиарди

2

Астър гледаше високата атлетична брюнетка, която стоеше на вратата.

— Здравей, Алекс. Не е ли малко късно… дори за теб?

— Успя ли да го направиш? — попита тя, като видя капещите му шорти и увитата около раменете му кърпа.

— Горе-долу. — Инстинктивно стегна кърпата около тялото си. Не искаше посетителката му да види червената, възпалена кожа на гърба му там, където се беше сблъскал с водата.

— Отново се излагаш?

— Събрах два милиона и малко дребни.

— Следващия път просто им напиши чек. По-безопасно е.

— Пука ли ти?

— На дъщеря ти й пука.

Жената носеше дънки и тъмносиня тениска с три жълти букви, изписани над гърдите й. Очите й бяха лешникови, кожата й маслинова и опъната, в ъгълчетата на очите й се бяха появили линии, които приличаха на онези по напуканите картини на старите майстори. Тя беше вързала гъстата си, лъскава коса на конска опашка и така чертите на лицето й се открояваха — високите скули, острият римски нос. Както винаги и сега нямаше грим. Спиралата за очи не се връзваше добре с глока, който носеше. Против желанията на Боби, нещо в стомаха му се стегна, страст, която смяташе за отдавна потушена, дори копнеж. Федералното бюро за разследване беше постъпило умно, като беше приело тази жена в академията си. Името й беше Алесандра Амброзиани Форца, но искаше да й казват „Алекс" — не Алесандра — и никога Астър. Цели осемнадесет години му беше съпруга.

— Ако идваш за Миденото парти — каза Боби, — закъсня.

— Получих поканата. Съжалявам. Бях заета.

— Все още ли разбиваш врати и нахълтваш в домовете на местни бинладеновци, които изкарваш от леглата им в Куинс и Рокауей?

— Все още съм в КТ-26[8], ако това питаш. Вече го ръководя.

— И аз така чух — отвърна Астър. — Поздравления.

— Като заговорихме за предни врати, искаш ли да ме поканиш?

Боби направи жест с ръка.

— Няма ли да влезеш?

Алекс мина като хала покрай него и той забеляза, че бузите й бяха зачервени, а очите й прекалено подпухнали, за да приеме, че дългият работен ден е причината за това.

— Не става въпрос за Кейти, нали? — попита разтревожен Астър.

— Тя е добре.

Боби се изнерви от професионалния тон в гласа на бившата си. По навик веднага зае отбранителна позиция.

— Значи е сама вкъщи, разбирам.

— Тя е на шестнадесет.

— Последния път, когато проверих, имаше още две години до пълнолетие.

— Не и в Манхатън.

— Когато аз бях на шестнадесет…

— Пиеше коктейли в „Трейдър Викс", докато се скатаваше от „Чоут"[9] — отвърна рязко Алекс. — Или поредното училище за богаташи, от което си бил изритан.

— Бях в „Диърфийлд" и „Кент".

— Стига! — сопна се бившата му съпруга. — Тук съм заради баща ти.

Астър направи крачка назад. Преглътна, гърлото му се сви.

— Какво за него?

Алекс сложи ръката си на рамото му.

— Съжалявам, Боби. Баща ти е мъртъв.

За момент Астър не каза нищо. Чуваше гърмящата музика, виковете на няколко мъже и разбра, че около басейна му се е заформил някакъв скандал. Очакваше подобни новини, откакто забеляза доджа. Не можеше да се сети за друга причина, която да отведе бившата му толкова далеч от дома й в този късен час.

Татко е мъртъв.

Не го обичаше. Двамата споделяха дълга, враждебна история. Приличаха повече на Хетфийлд и Маккой[10], отколкото на баща и син. Минаха години, откакто двамата не си бяха разменили и дума, а от още по-дълго време Боби го беше изключил от живота си. Въпреки това изпита ужас и стомахът му се сви, усети влагата в ъгълчетата на очите си, почувства загубата и емоциите, които се надигаха бързо и неконтролируемо в него.

— Боби… добре ли си?

— Да — отвърна той вдървено. — Аз… видях го в „Четири сезона" миналата седмица. Изглеждаше… добре. Изглеждаше здрав. Какво се е случило?

— Може ли да отидем в кабинета ти? — попита Алекс. — Тук е малко шумно.

— Разбира се. — Астър я поведе по стълбите. Радваше се на това забавяне. С всяка крачка обуздаваше непокорните си емоции, също както мъж би използвал килим, за да потуши упорит пламък. Напомни си, че Едуард Астър нямаше право да се възползва от чувствата му. Бащата се беше отказал от подобна привилегия и вината си беше негова, а не на сина му.

Черният колан.

Споменът връхлетя Боби като гръм от ясно небе. За момент стомахът му се успокои. Очите му пресъхнаха. Когато стигна до върха на стълбището, натъпка всички чувства, които имаше към баща си, обратно в непревземаемата гробница, където ги беше държал затворени тридесет години.

Кабинетът беше малък, но добре осветен, стените бяха запълнени от рафтове с книги и обичайното обзавеждане. Астър затвори вратата след тях и шумът от партито заглъхна.

— Какво се е случило? — попита той. — Сърдечен удар? Катастрофа? Щях да чуя, ако имаше рак.

Алекс стоеше и го гледаше, ръцете й бяха отпуснати до тялото й.

— Тази вечер в единадесет часа баща ти, Чарлз Хюз и Мартин Гелман са опитали да посетят президента — заобяснява бившата му съпруга. — Нещо е станало с колата им, след като са влезли на територията на Белия дом. Не разполагам с подробностите, но очевидно е излязла от пътя и е поела към Южната морава. Тайните служби са помислили, че автомобилът се насочва директно към Белия дом и че представлява заплаха. Открили са огън. Един куршум се е врязал в резервоара. Имало е експлозия.

— Всички ли са… мъртви?

— Да.

Астър обмисли случилото се и започна да осъзнава размерите му.

— Нека си изясня ситуацията. Председателят на Федералния резерв, министърът на финансите и изпълнителният директор на Нюйоркската фондова борса са пътували заедно в единадесет часа вечерта в неделя, за да се видят с президента. Какво става?

— Не знам.

Астър отвори един шкаф в библиотеката си, в който имаше телевизор, и потърси дистанционното.

— Пазарите сигурно са се сговнили.

Алекс го хвана за ръката.

— Какво правиш? На кого му пука за пазарите?

— На него би му пукало.

— Ти не си него.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? Боже, президентът сигурно вече е в бункера си в Мериленд.

— Боби!

— Добре. Ти печелиш. — Астър остави дистанционното. Разполагаше с хора, които работеха за него и бяха много по-добри в справянето с подобни кризисни ситуации. Ако се случеше нещо, което да се отрази материално на фирмата, щяха да го уведомят.

— Бяхме в добри отношения — каза Алекс.

— Знам — отвърна Боби, този път не беше груб.

— Предполагам, че не сте се чували?

— Не и по моя моля.

— Не съжаляваш ли сега?

— Едуард Астър почина тази вечер и наистина съжалявам за това. Баща ми, от друга страна, се спомина много отдавна.

Жената поклати глава.

— Било е за работа. Някакъв глупав спор за пари.

— Не, Алекс. Никога не е било заради работата. — Просто това беше извинението. Неразбирателство по бизнес въпроси беше най-лесното обяснение. Астър искаше да й разкрие повече. Искаше да й каже, че беше вдигал телефона хиляди пъти, за да се обади, но го беше връщал обратно на мястото му. Искаше да й обясни, че тя може и да познаваше Едуард Астър като мил и заслужаващ уважение свекър, като любящ дядо на дъщеря им, но не го познаваше така, както той. Ако го попиташе сега, щеше да сподели всичко с нея.

Алекс обаче сви рамене и отмести поглед. Отиде до прозореца и се изпъна. Жената, която се обърна към него, не беше онази, за която се беше оженил. Звярът на име Федерално бюро за разследване беше поел контрол над нея.

— Всеки момент ще получиш официално уведомление — обясни тя. — Можеш да се обадиш на тайните служби за подробности. Те могат да ти осигурят повече информация. Трябва да вървя.

Астър се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Али, чакай. Хайде, кажи какво искаш? Сълзи? Знаеш какви бяха отношенията ни.

Жената махна ръката му от себе си.

— Не ме наричай така. Нямаш право.

— Стига де — сопна се той. — Аз съм.

— Разведени сме. Набий това в главата си. Дойдох от учтивост. Нищо повече.

— Просто си вършиш работата, нали? — Астър подръпна завесата и погледна надолу към вътрешния двор. Едър блондин стоеше до вратата на пътническото място на доджа. Също като нея беше облечен в дънки и тениска. Боби разпозна в него един от „младите й лъвове", определението, с което наричаше способните, мотивирани и изключително мъжествени младоци.

— Всичко това се е случило на моравата на Белия дом? — попита той и насочи цялото си внимание към бившата си съпруга. Взаимоотношенията им отново се върнаха към обичайните прямота и язвителност.

— Случаят е много голям.

Астър виждаше искрата в очите й, това въгленче на въодушевление, което само работата можеше да й осигури. Бяха минали две години, след като се разделиха, и десет месеца от финализирането на развода им, но това все още го разстройваше.

— Ако бях на твое място, щях веднага да потърся самолет за столицата — каза той. — Вземи G-4. Ще се обадя да го заредят и след час екипажът ще е готов за излитане.

— Случаят не е мой.

— Може би няма да е лошо да поискаш да те прехвърлят. Ще последват доста големи заглавия за онзи, който води разследването. Това може да е шансът ти да отидеш във Вашингтон. Знам колко много желаеш онова място на заместник-директор.

— Не е честно.

— Само казвам — продължи Астър. — Кариерата ти ни коства брака. Поне можеш да се възползваш от ситуацията.

— Казва човекът, който не се прибираше преди девет през седмицата и въобще не припарваше до дома ни през уикендите.

— Виж какво получихме.

Алекс се приближи, лицето й беше на сантиметър-два от неговото. Искрата в очите й все още беше там, но този път беше гняв, а не въодушевление.

— Така ли — каза тя. — Гледам. Не виждам нищо особено.

Жената мина като ураган покрай него и напусна кабинета му. Астър я последва надолу по стълбите.

— Какво правеше тук така или иначе? Каза, че баща ми е бил убит преди час. Няма начин да дойдеш от града толкова бързо.

Алекс се спря на предната врата.

— Уведоми ме кога ще е погребението. Кейти и аз искаме да дойдем.

Астър отново огледа облеклото й — дънки, тениска, вързана коса. Забеляза, че носи работните си ботуши. Получи отговора, който търсеше.

— Хей — провикна се той. — Бъди внимателна.

Но Алекс вече беше седнала на шофьорското място и затръшна вратата.