Игра на милиарди

42

Бяха четирима и седяха от всяка страна на масата. Астър и Шанк, Лонгфелоу и Гудчайлд. Лонгфелоу беше неговата китайска ръка. Гудчайлд беше неговият човек за валутите. Нямаше никакви празни приказки. Никой не спомена смъртта на баща му. Нямаше заяждания за „Янките" или „Метс", или кой коя яка мацка беше изчукал през уикенда в Хамптънс. Гудчайлд и Лонгфелоу също разполагаха с информацията от „Блумбърг" пред себе си. Знаеха какъв е резултатът. Конферентната зала беше по-студена от търговския отдел.

— Така — започна Астър, след като се взира в тях достатъчно дълго. — Какво, по дяволите, се случва?

Гудчайлд беше рус и дългунест англичанин с тясно, сипаничаво лице. Предмишниците му бяха опрени в масата, а той се беше надвесил напред.

— Позиране — отвърна той, очите му прескачаха от лице на лице, сякаш споделяше някаква тайна. — Страхуват се, че пукнатините започват да личат.

Лонгфелоу закима в знак на съгласие.

— Като някой бабаит, който се пъчи. Всичко е шоу.

— Наистина — отвърна Астър, който приличаше на изключително разгневен адвокат на дявола. — Какво сочи ИМП?

— Четиридесет и осем — отговори Шанк, без да сваля очи от двамата търговци.

ИМП, или така нареченият Индекс на мениджърите по продажби, измерваше икономическата активност според нуждата от сурови материали и индустриални стоки. Числата над петдесет сочеха увеличение на икономическата активност, а под петдесет сигнализираха за свиване.

Четиридесет и осем предвещаваше катастрофа.

— А брутният вътрешен продукт все още се прогнозира за девет процента? — попита Астър.

— Девет точка две всъщност — отвърна Гудчайлд. — Но това е измама. Нещата започнаха да се влошават, когато направихме нашата оценка преди три месеца.

— Значи изправиха техния заместник-министър на търговията по телевизията да потвърди увеличението на юана, за да ни заблудят?

— Нямаха избор — каза Лонгфелоу.

— Да, знам — отвърна Астър. — Пукнатините започват да личат.

— Точно — потвърди Гудчайлд, сякаш отново беше в Оксфорд, за да дебатира.

— Единствената промяна — продължи Лонгфелоу — е увеличеният натиск от страна на Министерството на финансите върху Китай да преоценява.

Мъжът беше шотландец, възпитаник на „Фетс" и „Сейнт Пол", преди да вземе научна степен по астрофизика от „Станфорд". Той беше висок и дебел, с рошава червена коса, с очи като мъниста и постоянна пот върху бузите и челото. В един момент от кариерата си беше прекарал две години в Китай — поточно в провинция Съчуан, — където преподаваше английски на учениците (макар че с неговия шотландски акцент Астър се чудеше какво точно беше преподавал на децата).

— Явно работи — посочи Боби.

— Не за дълго — възпротиви се Лонгфелоу. — Не може. Китайците трябва да обезценят.

— Това означава да кажат на американското правителство да ходи да си го начука.

— Точно така — съгласи се Лонгфелоу.

— Заложили сме една лодка с пари на това мнение.

— Не е просто мнение — провикна се шотландецът. — Факт е.

Астър удари с отворена длан по масата. Тримата мъже се стреснаха. Когато шефът им заговори, той шепнеше:

— Назад сме с четиристотин милиона долара. Това е единственият факт, който ме тревожи.

Китай. Средното царство. За малко повече от тридесет години страната с 1,4 милиарда жители претърпя най-титаничната икономическа трансформация, която светът беше виждал, откакто японците приветстваха комодор Пери в Токио през 1854 и поставиха началото на Реставрацията Мейджи.

В основата на забележителния скок напред беше създаването и развитието на експорта. Евтиният китайски труд привлече чуждестранни корпорации да произвеждат продукти на изгодни цени. Тези корпорации инвестираха във фабрики и изнасяха произведеното по целия свят. Бяха построени жилища, предимно под формата на комплекси от небостъргачи, за да осигурят място за живеене за стотиците хиляди бедни селяни, които дойдоха в градовете, за да работят за прехраната си. Бяха изградени пътища, за да могат да се транспортират суровините до фабриките и готовата продукция до пазара. Пристанищата бяха разширени, за да се осигурят условия за повече и по-големи кораби, които да вземат стоката. Следващата крачка беше строежът на летища. Бяха изградени електроцентрали, за да произвеждат и осигуряват електричество за бързо растящата индустриална база. Градове като Гуанджоу, Шънджън и Чунцин експлодираха, превърнаха се от забравени блата в индустриално динамо.

Докато страната просперираше, доходите на нейните жители се увеличаваха. От финансова гледна точка доходът на глава от населението скочи от 300 долара на година през 1987 на 3000 долара през 2012. Брутният вътрешен продукт, мерилото за икономическата мощ на една страна, се увеличи с 330 процента при годишни темпове повече от 12 процента. (В сравнение с него през същия период този на Америка се беше увеличил със скромните 60 процента.) Популацията на Шанхай и Пекин се беше удвоила. През 2012 имаше 160 града, които можеха да се похвалят с повече от 1 милион жители, 35 града с повече от 3 милиона и 9 градски конгломерата с повече от 5 милиона. Шанхай и покрайнините му даваха дом на 23 милиона души.

Вместо да харчат свободно и да купуват потребителски стоки — и впоследствие да създадат вътрешно търсене за собствените си продукти, — китайците спестяваха. Те винаги бяха демонстрирали маниакално желание да притежават имоти и злато. Тези спестявания бяха държани под формата на златни монети и кюлчета или инвестирани в жилищни комплекси. Правителството спря да бъде основният строител на жилища. Частният сектор пое щафетата.

Скоростта на строене се ускори. Банките бяха червиви от пари, генерирани от процъфтяващия износ на страната, които индустрията не можеше да усвои под формата на заеми достатъчно бързо. Законите за практиките за кредитиране бяха оскъдни и много често пренебрегвани. Спекулациите бяха национално забавление. Апартаментите бяха изкупувани веднага след като бъдеха построени. Инвеститорите, много от които бяха фермери и селяни допреди няколко години, препродаваха имоти на главозамайващи цени. Стойностите удариха небето. Обикновените жилищни комплекси отстъпиха място на по-големи, а след това и на цели градове от небостъргачи. До 2012 тези „призрачни градове", градски конгломерати с домове, паркове, магазини, пътища, канализация и дори оптични кабели, които да осигуряват телефон, телевизия и интернет услуги, можеха да бъдат срещнати в цялата страна. Казано накратко, разполагаха с всичко друго, само не и с живи, дишащи човешки същества.

Въпреки това китайците продължаваха да строят.

Мащабът на растеж на страната беше толкова огромен, че направо беше невъобразим.

По-лесно беше човек да се възхищава на инженерните чудеса на Китай. Съществуваше свободната икономическа зона на Гуанджоу и Шънджън, където стотици тридесететажни жилищни сгради стояха толкова близо една до друга, че приличаха на войници по време на парад, които се издигаха върху земя, представлявала оризища допреди двадесет години. Там беше „Три клисури", която се смяташе за най-голямата водноелектрическа централа в света. (Почти нищо не се говореше за близо петте милиона селяни, които насила бяха преместени с минимална или никаква компенсация.) Там беше Пекинският национален стадион, наричан „Птичето гнездо", построен за Олимпийските игри, проведени през 2008 в Пекин, който изигра ролята на предвестник на един блестящ, напреднал в технологично отношение и напълно модерен Китай. Както и странният, футуристичен район на Шанхай Пудонг с неговите странни небостъргачи, на върха на които имаше гигантски глобуси.

Най-скорошната обсесия на Китай беше строенето на високоскоростна железопътна мрежа, която да свързва най-големите градове на страната. За една безумна година китайците успяха да положат хиляда и триста километра релси между Пекин и Шанхай, като по този начин намалиха времето за пътуване от почти ден на пет часа. До 2015 трябваше да бъде завършена националната високоскоростна железопътна система, която да свързва източното крайбрежие от Гуанджоу до Далян, с отклонения към големи и до голяма степен забравени градове във вътрешността на страната.

Както Лонгфелоу отбеляза, имаше пукнатини.

Всяко постигнато нещо си имаше цена. Смогът и замърсяването бяха необуздани. Пекин заявяваше претенции за най-лошия въздух в света. В днешно време вредните частици се бяха повишили десет пъти над допустимите нива, които се смятаха безопасни за човека. Видимостта беше до около двеста метра, тъй като слънцето беше скрито зад плътен жълт облак мръсотия. Не беше нещо необичайно петстотин човека да умрат от респираторен дистрес за един-единствен ден. В Хонконг, едно от най-живописните пристанища в света, замърсяването от електроцентралите на въглища на север се спускаше над острова под формата на зловреден облак, толкова гъст, че не беше възможно да се види Хонконг Айлънд от Цим Ша Цуй, който беше само на петстотин метра от водата.

Но не само качеството на въздуха беше изключително лошо. Реките бяха замърсени. Яндзъ, най-голямата от тях, представляваше хранилище на индустриални отпадъци, непречистени отпадъчни води, мъртви животни и токсични химикали. Или казано по-нагледно, реката беше един вонящ, кафяв, бавнодвижещ се, доста дълъг кенеф. Обезлесяването на планинските райони предизвикваше свлачища и ерозия. Откритите рудници лишаваха страната от хиляди квадратни километри земя. Токсичните оттичания отравяха водните маси. Не съществуваха правителствени закони, които да регулират подобни практики.

Най-лошото беше, че имаше и корупция. Властта беше дадена в ръцете на определени служители на всяко ниво в правителството. Властта на един селски кмет беше абсолютна. Властта на шефа на полицията беше абсолютна. Властта на областния управител беше абсолютна. Всеки си имаше феодално владение, на което трябваше да му се плаща данък.

На върха на тази скърцаща планина стоеше провинциалният кмет. Кметове на мегаполиси като Чунцин (25 милиона), Шанхай (27 милиона) и Пекин (30 милиона), които действаха като де факто лордове: всезнаещи, всесилни, безскрупулни. Федералното правителство беше всемогъщо.

Нямаше национални медицински грижи.

Нямаше система за социално осигуряване или пенсии за възрастните.

Казано с две думи, всеки беше сам за себе си.

Китайците бяха всеки за себе си.

За първи път в своята дълга, мрачна история Китай показваше признаци, че повече няма да толерира лошото пред доброто. Прекалено много бяха погазени в неговия стремглав устрем към икономическо превъзходство. Всеки ден имаше публични демонстрации в една част на страната или в друга. Някои бяха в селата, но други се организираха от стотици, а понякога и от хиляди разгневени хора. Месец по-рано 50 000 души бяха изпълнили улиците на Шънджън, за да се оплачат от правителствената корупция. Преди това 25 000 маршируваха в Пекин. Недоволството вече не беше изключение, а норма. Първите вълни на неодобрение бързо се превърнаха в цунами.

Независимо от тези неща Астър знаеше, че всичко ще бъде простено, докато националната икономика процъфтяваше.

В Китай имаше само едно правило, което беше над всички останали: прави пари и стани богат.

Някой почука на вратата и единият от рецепционистите влезе вътре с табла с минерална вода, еспресо и бишкоти. Астър си сложи три захарчета и си изпи кафето на една глътка. Сърцето му отговори подобаващо. Почувства се малко по-висок.

— Значи всички сме съгласни. Китайският износ е под напрежение. Ако продължи да се дъни, БВП също ще го направи. Ако БВП се дъни, градското недоволство ще експлодира.

— Страната е в бедствено положение — каза Гудчайлд. — Доверието към нея се изпарява. Цените на имотите се сринаха. Постоянно се затварят фабрики. ИМП стойностите са фалшиви. Както и тези на БВП. Единственият начин да се измъкнат от това положение е да започнат да изнасят много повече, а това може да се случи при обезценяване.

Лонгфелоу кимна.

— Китай може да възпре недоволството само като поддържа икономиката си. Отново се връщаме на първото правило. Прави пари. Стани богат.

Докато всички в света бяха сигурни, че китайците ще се съгласят с изискванията на Америка да повишат стойността на юана, Астър виждаше нещата по различен начин. Те щяха да обезценяват.

Ако Постоянният комитет на Китайската комунистическа партия искаше да потуши недоволството, правителството трябваше да върне БВП до повече от 11 процента. Единственият начин това да се случи беше да се увеличи износът, а единственият начин да се увеличи износът беше да се запази цената на износните стоки колкото може по-ниска. Следователно да се обезценява.

Сега оставаше да се докаже, че е така.

Без майтап, Шерлок.

Затова заложи срещу юана.

Но имаше и още една причина.

След срещата Астър се оттегли в частния си апартамент. Провери часа, за да се увери, че времето там е подходящо, и използва стационарния телефон, за да набере четиринадесет-цифрен номер. Чака достатъчно.

— Здравей, Боби.

— Какво, да го вземат мътните, става?

— Моментно разногласие в Пекин.

— Разногласие? Въобще не ми звучи като такова. Нашият търговски представител каза, че продължавате политиката си на повишаване на юана с допълнителни три процента през тази година.

— Налагаше се, не е ли така?

— Ти ми кажи.

Астър се радваше да чуе спокойния глас на приятеля си. Познаваха се вече от десет години, запознаха се на една инвестиционна конференция в Хонконг, на която двамата бяха поканени да говорят. По онова време Китай не инвестираше активно зад граница, но приятелят му имаше намерение да промени това. Планът беше „Чайна Инвестмънт Корпорейшън", първият независим инвестиционен фонд в страната, и както се оказа, най-големият успех, който някой някога можеше да си представи. Оттогава двамата се срещаха веднъж-дваж в годината в Ню Йорк, Пекин, Хонконг и дори в Париж. Споделяха мненията си за икономиките на страните си и за света като цяло. Всеки от тях почти винаги беше прав.

— Обеща ми, че страната ти ще започне да обезценява — каза Астър.

— Така и ще стори.

— Тук е Америка, а не Китай. Не сме известни с търпението си. Не обичаме пътешествия с хиляда спирки. По-скоро с десетина.

— Нещата скоро ще се променят.

— Колко скоро?

— Най-късно в петък.

— Кое те кара да си толкова сигурен?

— Довери ми се — отвърна Магнус Лий. — Чух, че нещо драматично е напът да се случи.