Игра на милиарди

41

— Айвън. Трябваш ми за секунда.

— Всичко наред ли е? Да не би някоя от платформите да е изключена? — Д-р Айвън Давидоф скочи от бюрото си и започна да оглежда мониторите и екраните, които представляваха офиса му.

— Всичко е наред — отвърна Астър. — Успокой се. Освен ако не знаеш някакъв начин, който да накара цифрите да тръгнат нагоре.

Айвън го изгледа нервно, сякаш вече беше обмислял подобна възможност.

— Не… още не.

Мъжът беше слаб и блед, с тридневна брада, обръсната глава и тъмни очи, които изглеждаха така, сякаш през него минават 30 000 волта. Имаше научна степен от Политехнически институт „Ранселар" в Ню Йорк и беше прекарал три или четири години на запад в „Епъл", където беше правил авангардни неща, за които още не искаше да говори. Заради стреса се беше махнал от там. Айвън не беше човек, който да работи по петнадесет часа на ден в безмилостния, изпълнен с крайни срокове свят на Силициевата долина. Той беше човек, който обичаше да се занимава с изтънчени търговски платформи, които задвижваха ежедневния бизнес на „Комсток", и да работи в тиха, подредена среда, която можеше да контролира.

— Искам да ти задам няколко въпроса. Неща, с които да задоволя собственото си любопитство.

— Какви?

Астър затвори вратата и си дръпна стол до бюрото на Айвън.

— Не знам откъде да започна. Май от контролирането на разни устройства. Като тези в дома ми. Мога да включвам и гася осветлението си с гласови команди. Също така мога да програмирам отоплението и климатичната система от телефона си.

— Това са стари технологии. Много прости. Ако искаш, мога да ти ги обясня.

Астър го спря, преди да е започнал.

— Не е необходимо. Просто ме изслушай.

Спокойно и с цялата възможна обективност, на която беше способен, му разказа за събитията от миналата нощ, като пропусна да спомене някои подробности — например как падна в шахтата на асансьора и замалко не беше убит. Айвън изслуша информацията с безизразно изражение на лицето, не показа изненада дори когато му обясни, че вратите на асансьора са се отворили, без кабината да е там.

— Първата част е лесна — обясни мъжът. — Някой е хакнал телефона ти, влязъл е в гласовата ти поща, манипулирал е информацията в нея и ти я е изпратил.

— Как са успели да го сторят?

— Зависи. Оставяш ли си телефона на места, на които някой би могъл да ти го вземе, без да забележиш?

— Офисът ми вероятно. У дома. Но винаги го държа наблизо. Защо?

— Някой може да го е клонирал. Отнема около десет секунди.

— Какво означава това… клониране?

— Копиране на СИМ картата ти. Сваляне на всичката информация от нея. Телефони, контакти, съобщения и пароли. Или може да са инсталирали спайуеър. Мога да проверя. Дай ми телефона си.

— Всъщност не е у мен.

— В офиса си ли го остави?

— Счупих го.

— Моля?

— Миналата нощ. С чук. Бях малко разгневен. Айвън го погледна с новооткрит респект.

— Могат да влязат в него и по други начини — продължи той. — Да проникнат в гласовата ти поща. Или чрез социално инженерство, сещаш се, обаждаш се на някой в твоята телефонна компания и го убеждаваш да ти даде паролите на акаунтите ти, за да върнеш всичко на заводски настройки. Ще се изненадаш колко много хора успяват да го сторят.

Астър си помисли за Майк Грило и контактите му при същите тези големи доставчици на телефонни услуги. Айвън имаше право.

— Що се отнася до асансьора? Имам предвид, че не можеш да кажеш на един асансьор какво да прави.

— Защо не? Него го управлява компютър. Компютърът се управлява от човек.

— Но той е вътре в сграда. Искам да кажа, кой ще знае как да стигне до него?

Айвън се усмихна и започна да се люлее в стола си, а Боби на практика можеше да прочете мислите му. Добре дошъл в дома ми, дечко.

— Нищо не е вътре в нищо — отвърна специалистът. — Асансьорите са също като компютрите. Те разполагат със софтуер, който им казва колко бързо да се движат нагоре и колко бързо надолу. Колко време да държат една врата отворена и колко бързо да я затворят. Така или иначе някой трябва да може да контролира асансьора, но невинаги този някой се намира в сградата.

— Как го правят?

— Като го свържат с дистанционна оперативна платформа, която е свързана с интернет. Платформата вероятно контролира всичко в сградата: отопление, сигурност, осветление. Хакни платформата и можеш да поемеш управлението над асансьора. За да се отворят вратите му, без кабината да е на етажа, някой трябва да пробие платформата и да издаде такава команда.

— Значи е възможно?

— За външен човек с незначителни познания на системата ще бъде много, много трудно — обясни Айвън. — Ако работи обаче за производителя на асансьора, ще е лесна работа.

— Благодаря ти. Това ми е достатъчно.

— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с нещо друго?

— Помогна ми повече от необходимото.

Астър излезе от офиса на Давидоф и тръгна към търговския отдел. На половината път се спря. Осени го една мисъл, чиста и гореща като мълния.

Страница 23. Годишен доклад на Соничи. Соничи Експрес 2122.

Онзи, който искаше да нарани Астър, не работеше за компанията.

Той я притежаваше.

Затръшна вратата на офиса си и се обърна към монитора.

— Бележка. Частни инвеститори в компаниите на Еванс.

Имената на частните инвестиционни компании, инвестирали във фирмите, чиито годишни доклади беше намерил в дома на Пенелъпи Еванс, се появиха на него. Започна да отваря уебсайтовете им един по един и да преглежда съдържанието на всеки от тях, докато не намери списък с компании, в които инвестиционните фирми бяха инвестирали в миналото и настоящето. Не беше сигурен какво точно търсеше. Надяваше се, ако съществува някакъв модел, да успее да го разпознае и да го разбере.

— „Уотърсмарк".

Астър отдели специално внимание на спонсора, който беше замесен със „Соничи Корпорейшън". Отбеляза, че „Уотърсмарк" беше купила „Соничи" преди седем години и я беше направила непублична за 6 милиарда долара. Нямаше информация как купувачът беше преструктурирал новата си придобивка, само това, че „Соничи" наскоро беше постигнала рекордни печалби и отново беше станала публична през четвъртото тримесечие на текущата година. „Уотърсмарк" определено щеше да има тлъсти приходи. Едно на нула за добрите момчета.

Другите компании в портфолиото на „Уотърсмарк" включваха „Пекос", огромна верига супермаркети, базирана в Тексас, с поле на действие в югозападната част на Съединените щати; „Силикон Солюшънс", компания за микроелектроника от Канада, както и една минна компания в Австралия.

Астър се опита да се сети за някаква връзка между тях. Какво общо имаше една индустриална инженерна фирма, чието най-малко подразделение произвеждаше асансьори, с верига супермаркети или минна компания, или производител на микрочипове? Не можеше да се сети за нищо. Нито можеше да ги свърже с по-големия въпрос: Как продуктите, произвеждани от някои от тези компании, биха позволили на някого да поеме контрола над автомобил?

Астър извади синьото листче с логото на дома на баща си, което беше взел от къщата на Пенелъпи Еванс. Cassandra99. Продължаваше да не му говори нищо.

Тя е била там с баща ми, помисли си Астър. В нашия дом. В дома, в който се заклех, че кракът ми няма да стъпи отново.

Отговорът се намираше в Ойстър Бей.

— Шефе, момчетата от Китай са готови. — Марв Шанк беше застанал на вратата, в едната си ръка държеше кафе, а в другата дневната закуска бурито. — Добре ли си?

— Веднага идвам — отвърна Астър.

Дали беше добре, или не — това беше съвсем друг въпрос.