Игра на милиарди

28

Алекс беше облегнала гръб на вратата на апартамента си. Не искаше да бъде тук. Имаше работа за вършене.

Влезе в кухнята и хвърли якето си на един стол. Прокара ръка между челото и бузите си. Пръстите й се покриха с мръсотия. Нуждаеше се от душ и от сън. Джанет Маквей беше права. Нямаше как да е във върхова форма в настоящото си състояние. Първо обаче трябваше да пийне нещо.

Отвори хладилника. В сравнение с онзи на Шепърд, който беше натъпкан догоре с продукти, нейният беше трагично празен. Имаше мляко, сок и енергийните напитки на Кейти, изобилие от подправки, малко сирене и йогурт, но недостатъчно, за да се приготви ядене. С нотка на угризение си спомни платата с останали спагети, лазаня и телешко, таблите с каноли[31], както и препълнените купи с антипасто[32], които заемаха всеки сантиметър от хладилника на майка й. Семейството й притежаваше тратория[33] в Малката Италия[34]. Логично беше винаги да има много храна в дома им. Но работата й във ФБР не я лишаваше от задължението да храни дъщеря си.

Алекс взе бутилка шардоне от рафта и си наля една чаша. Отпи от нея, след което отиде до мивката и изля останалото. Нямаше настроение за леденостудено, горчиво вино. Отиде в трапезарията, коленичи, за да отвори шкафа за алкохол, и извади бутилка „Патрон". Наля си три пръста във висока чаша и изпи всичко. Текилата си проправи огнена пътека до стомаха й. Отиде в дневната и много бавно и с любов разгледа снимките в рамки, които красяха рафтовете. Спомени от летни ваканции и коледни празненства, от училищни игри и семейни рождени дни. Фотографии на кучета, котки и най-дълго оцелялата златна рибка в света. Снимки и още снимки. Всички те просто играеха ролята на димна завеса, която да прикрие истината, че мама никога не беше наоколо.

Наля си още текила и тръгна по коридора към стаята на Кейти. Вратата беше отворена и тя влезе вътре. Както винаги стаята беше перфектно подредена. Леглото беше хубаво оправено, с аранжирани отгоре му възглавници. Бюрото беше чисто. Нямаше чекмедже, което да не беше затворено докрай. Запита се дали беше нормално за една тийнейджърка да е толкова подредена, или просто самата тя не беше особено стриктна.

Въздъхна и седна на леглото. Погледна към стария часовник котка на стената, чиито очи мърдаха постоянно, отброявайки секундите. Налегна я носталгия. Часовникът беше останал от собственото й детство и някога стоеше на подобно място в стаята й. Изправи се и забеляза бележка на нощната масичка на дъщеря си.

ЗДРАСТИ, МАМО,

БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ МИ ПОЗВОЛИ ДА ОТИДА НА ЕЗЕРОТО. ДВЕТЕ С АЛИ МОЖЕМ ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА МЕН. МНОГО СЪЖАЛЯВАМ ЗА ДЯДО ЕДУАРД, НО ЩЕ СЕ НАТЪЖА ОЩЕ ПОВЕЧЕ, АКО ОСТАНА, ЗА ДА СЛУШАМ ВСИЧКИ ДА МИ КАЗВАТ КОЛКО МНОГО СЪЖАЛЯВАТ. ПОВЕЧЕ СЕ ТРЕВОЖА ЗА ТЕБ. ОПИТАЙ СЕ ДА НАПРАВИШ НЕЩО ЗА СЕБЕ СИ. ВЪРВИ ДА ГЛЕДАШ НЯКОЙ ФИЛМ ИЛИ ШОУ, ЗА ДА СЕ РАЗВЕДРИШ МАЛКО. (ТАТКО ВИНАГИ НАМИРА НАЙ-ДОБРИТЕ БИЛЕТИ — МОЖЕТЕ ДА ИЗЛЕЗЕТЕ ДВАМАТА. ТОЙ СЪЩО МОЖЕ ДА СЕ НУЖДАЕ ОТ ПОВДИГАНЕ НА ДУХА.) ПРОСТО НЕ РАБОТИ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ. ГОТЪМ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ ДЕН-ДВА БЕЗ ТЕБ. И МОЛЯ ТЕ, МОЛЯ ТЕ, МОЛЯ ТЕ, КАЖИ МИ, АКО ЧУЕШ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО НАИСТИНА С ДЯДО ЕДУАРД.

ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД. ОБИЧАМ ТЕ БЕЗКРАЙНО МНОГО,

К

Алекс препрочете бележката, след което я сгъна и я стисна здраво в ръката си. Плачеше. По навик погледна през рамо, за да се увери, че никой не я наблюдава.

Нейната Кейти, силната. Тя беше пълна отличничка в училище, президент на Модел ООН и капитан на хокейния отбор в гимназията. Винаги се прибираше преди вечерния си час и въпреки на моменти нахалното отношение към майка си, никога не се държеше неучтиво и всички я харесваха.

Обичаше дядо си, макар и връзката им да беше дистанцирана. Двамата бяха близки, когато Кейти беше малка, но задълженията в работата му в комбинация със също толкова сериозните й задължения да бъде тийнейджърка в Ню Йорк успяха да ограничат контактите им само до празниците — Деня на благодарността, Коледа, Великден — и дори тогава единият или другият често отсъстваше. Постепенно дядо й напусна живота им.

Алекс отиде до прозореца. Той гледаше на югоизток и слънцето хвърляше стрелички от стоманения връх на Крайслер Билдинг. Жената сложи ръка върху стъклото. Замисли се за Малой и Мара. Щеше да посети семействата им, когато имаше възможност. Но не сега. Все още не беше готова да тъгува. Намираше се прекалено близо. Чувстваше се прекалено крехка. Усещаше пукнатината, която се формираше в нея. Не можеше да й позволи да се разцепи. Не още. Имаше прекалено много работа. Не можеше да позволи на емоциите да попречат на работата й.

Излезе от стаята на дъщеря си и се насочи към своята. По пътя си мина покрай спалнята за гости. Боби беше спал там две години преди развода. Бракът им беше свършил в мига, в който напусна спалнята им. Вече й изглеждаше толкова очевидно.

Влезе в банята, съблече се и хвърли блузата и панталоните си в коша за дрехи. Пусна душа, а умът й продължаваше своята обиколка около провалите й. Съпруга, майка, а сега и — ролята, която не би признала пред никого, че й е най-мила — агент на ФБР.

„Уиндърмиър" беше нейният провал. Смъртта на Малой беше нейният провал. Смъртта на Мара също, както и на Дириенцо. Отново и отново преминаваше през подготовката за работата. Следваше процедурата до последната запетайка, но процедурата не беше достатъчна. Никога не беше. Инстинктът беше най-важен, а тя не се беше подчинила на своя. Никога вече нямаше да допусне тази грешка.

Два дни в изгнание.

Това я разгневяваше и когато влезе под душа и позволи на горещата вода да я залее, гневът й се превърна в решителност. Два дни в изгнание. Нямаше да стане.

Провали се като съпруга. Хич не я биваше като майка. Работата беше всичко, което й остана.

Вече знаеше какъв ще бъде следващият й ход и щеше да го направи тази вечер.