Игра на милиарди

45

Екип Две кацна на международното летище „Ватерло" в покрайнините на градовете близнаци Кичънър-Ватерло, на 160 километра източно от Торонто, в 8:05 часа местно време. Кичънър-Ватерло, или КВ, както повечето ги наричаха, бяха известни като центъра на канадската високотехнологична индустрия. Градовете можеха да се похвалят с два университета, известни със своите програми по електроинженерство и информационни технологии, както и с няколко мултинационални корпорации, включително световен лидер в разработването и производството на смартфони и по-малък, но високоуважаван разработчик на микрочипове.

Седемте мъже и жени, които слязоха от самолета, вървяха наперено по пистата и влязоха в залата за имиграционна проверка. До обяд не се очакваха други самолети и в будката имаше само един офицер на Канадските имиграционни служби. Той се усмихна и приветства португалските посетители в страната си. Предположи, че са дошли да се видят с канадските си колеги на някое софтуерно мероприятие. Никой от пристигналите не каза нещо повече от „добро утро" или „здравейте". Дори да изглеждаха прекалено стояли на слънце и в добро физическо състояние за хора, които си изкарваха прехраната чрез писане с часове на софтуерен код, пиене на „Ред Бул" и нагъване на „Скитълс", служителят не спомена нищо. Нито отбеляза липсата на багаж. Изключително странно беше за професионалисти от Ай Ти индустрията да осъществяват дневни пътувания до централите на компаниите си. Освен това вниманието на мъжа беше отвлечено от нещо друго: бъг в наблюдателната система на летището.

Десет минути преди самолетът да кацне, цялото видеонаблюдение се срина. Шестнадесет камери, които осигуряваха картина в реално време на всеки квадратен сантиметър от 20-акровото летище, спряха да работят. Въпреки трескавите си усилия летищните техници не успяха да открият повредата. Положението беше, както един от тях се изрази, „сякаш някой е изключил цялата система". Нищо от нещата, които опитаха, не даде резултат.

Екипът се качи във ван, който беше паркиран до тротоара. Пътуваха двадесет минути през тучната околност, покрай крави, които пасяха на слънце, и фермери, които прибираха сено. Хората в превозното средство бяха спокойни. Те знаеха, че влизането в страната е също толкова важно, колкото самата операция. Намираха се на чужда територия. Във всеки един момент нещо можеше да се обърка и те бяха готови за това. Ванът намали внезапно и всички глави се насочиха напред. Оказа се, че е просто един амиш със своите кон и каруца в средата на пътя.

Наброяваха тридесет, когато се събраха в Намибия преди месец. Континентът Африка продължаваше да се намира в смутни времена, както винаги в бурната си история. Машинации от всякакъв тип се осъществяваха от Мароко до Мозамбик, от Того до Танзания и навсякъде другаде. Източникът на напрежението не беше земята, а онова, което се намираше под нея. Ако през късния осемнадесети век бе имало голямо грабене, то ранният двадесет и първи век беше свидетел на голямото минерално съревнование. Страни по цялото земно кълбо се бореха за правата над нефтени находища, минерални залежи и ценни метали. На първо място беше Китай. Частни изпълнители организираха полети до всяка голяма столица. Някои от хората бяха миньори, други инженери, а трети — старите колониални любимци — наемници.

Мястото за подготовка представляваше 20 000-акрово поле на пет часа северно от Виндхук. Подборката започна веднага след пристигането. Всичките тридесет мъже и жени преминаха сериозни физически изпитания, последвани от поредица психологически тестове. Последният етап беше серия от фитнес изпитания, които завършиха с десетчасов поход от шестдесет и пет километра с тридесет и пет килограмова екипировка.

Двадесет и четирима преминаха изпитанията. На всички им бяха дадени нови самоличности и съпътстващите ги документи.

Истинските самоличности не трябваше да се разкриват. Правилото бързо отпадна след една седмица. Стриктните дневни тренировки доведоха до създаването на другарски отношения. С напредването на курса от 15-километрови обиколки, едночасова гимнастика, преодоляване на все по-сложни препятствия и упражнения за сплотяване на екипа, наемниците зарязаха псевдонимите си и се върнаха на истинските си имена. Имаше голяма вероятност някои от тях да загинат по време на мисията. Повечето предпочитаха да чуят истинските си имена, преди да се срещнат със Създателя.

Екипът беше разнороден.

Един от тях беше Санди Буфо, бивш южноафрикански командос, чийто прякор беше Скинър. Друг се казваше Бернд от Стокхолм, работеше за НАТО в Афганистан, но беше помолен да напусне, когато продължи да изисква командировки от работодателите си. Трети беше Петър от Киев, който си беше създал име като снайперист в Грозни. Другарите му в Червената армия го бяха кръстили Косача и на стрелбището доказваше името си. Следваща беше Рейчъл, ветеран от Израелските отбранителни сили, която беше изключително гневна на палестинците. И Бригита, бивша полицайка от Берлин, която обичаше да разбива глави за разлика от своите началници пацифисти. Тук бяха още Мигел от Колумбия, Жак от Франция и Били, Боби и Иън от Англия. Всичките бяха от един тип. Агресивни, дисциплинирани, организирани социопати, до голяма степен безстрашни. Всичките бяха изключително недоволни от настоящото положение, за да водят тих, спокоен и примирен живот.

За тази работа наемниците щяха да получат възнаграждение от 1 милион долара, 200 000 щяха да им бъдат платени още по време на селективния курс, а останалите 800 000 — след приключването на операцията.

Разбира се, оцеляването беше основен приоритет.

Местоназначението им тази сутрин в Кичънър-Ватерло беше централата на „Силикон Солюшънс". Тази компания не беше толкова голяма, колкото „Интел", „Нешънъл Семи" или „Адвансед Майкро Дивайсес". Компанията се беше наместила в специална ниша в телекомуникационната индустрия. Нейният чип се използваше в три четвърти от мобилните телефони по света.

Ванът откара членовете на екипа до един закрит хангар. Те слязоха и започнаха да се разхождат напред-назад по бетонния под. Някои запалиха цигари. Други започнаха да правят гимнастика, за да се освободят от напрежението и от излишната енергия, която се натрупваше преди опасна операция. Повечето просто се размотаваха наоколо и си говореха.

След един час вратите на хангара се отвориха и вътре влезе камион. Не беше тир, а обикновен камион, на който беше изрисувано яркото, оптимистично лого на „Силикон Солюшънс". Шофьорът вдигна задната врата. Товарното отделение беше пълно от пода до тавана с кутии с микрочипове. Един ред не беше запълнен, там беше оставена пътека, по която мъжете и жените да минат. Един по един се качиха в камиона и се насочиха към предната част на товарното отделение, където беше монтирана пейка за тяхно удобство. Когато влязоха вътре, пренаредиха кутиите, за да прикрият присъствието си.

В единадесет часа камионът излезе от хангара и напусна територията на компанията. Отне му два часа, за да стигне до границата в Бъфало, където беше пуснат след бегла проверка на превозните му документи. Шофьорът правеше курсове от петнадесет години и познаваше инспектора лично. Размениха си няколко думи относно бейзболния мач между „Торонто Блу Джейс" и „Ню Йорк Янкис" от миналата вечер. За съжаление на инспектора, „Янките" бяха спечелили с хоумрън на А-Род[53] в деветия ининг. Мъжът откъсна своето копие от документите, без да се задълбочава в тях, и ги върна на шофьора. Всичко това приключи за четиридесет и пет секунди.

Четиридесет и пет секунди след това камионът на „Силикон Солюшънс" прекоси границата.

Екип Две беше на американска земя.