Игра на милиарди

37

Не беше злополука.

Асансьорните врати не се отваряха сами, когато асансьорът се намираше шест етажа по-долу, каза си Астър, докато стоеше в кухнята, парализиран, без да знае защо все още беше жив, част от него не можеше да повярва на случилото се.

Не беше злополука.

Не и когато асансьорът принадлежеше на някого, който водеше собствено разследване за смъртта на баща си, чиято смърт е включвала необяснимо отклонение на превозно средство в моравата на Белия дом. Не и когато асистентката на мъртвия мъж беше прецизно намушкана в сърцето от човек или хора, които можеха да се движат в дома й, без да издадат никакъв шум.

Не беше злополука.

Ако беше само трескавият му ум, който отчаяно се опитваше да свърже тези събития веднага след избягването на косъм на смъртта, можеше и да съществува частица съмнение. Можеше да спори, че е сгрешил, че колкото и странно да изглеждаше, асансьорите се разваляха понякога и независимо дали му харесваше или не, това беше един от тези пъти.

Но не такъв беше случаят.

Имаше доказателства.

Астър изхвърча от кухнята и се спъна на половината стълбище, докато се качваше горе, стана, насили се да продължи напред, носеше се като прикрития алкохолик, който беше някога. Влезе в спалнята си и се насочи веднага към бюрото, ръцете му запрелистваха годишните доклади, разглеждаше заглавните страници и ги оставяше настрани, докато не намери онова, което търсеше.

„Соничи Корпорейшън" от Япония.

Седна на пода с кръстосани крака и запрелиства доклада. Видя надписа и спря. Намираше се на 23 страница. „Подразделение промишлени изделия". Там пишеше: „Миналата година компанията разшири пазарите на своя бизнес с асансьори, като от промишления сектор заработи и в жилищния и представи два нови модела — „Експрес 2111" и „Експрес 2122".

Астър остави доклада настрани и се върна отново долу. Натисна бутона на асансьора, за да го повика. Няколко секунди по-късно вратите се отвориха. Кабината беше ярко осветена и приветлива. Дръзко стъпи вътре. Името на компанията беше гордо отпечатано над бутоните. Соничи Експрес 2122.

Остана само още едно нещо.

Боби излезе от асансьора и се обади от мобилния си.

— Здравейте, господин Астър. С какво мога да ви помогна?

— Здравей, Дон, просто исках да проверя дали ти ми се обади преди пет минути.

— Извинете, сър?

— Нещо за колата ми. Помоли ме да сляза и да погледна.

— Колата ви е напълно изправна, сър. Проверих я, когато постъпих на смяна. — Портиерът се разсмя огорчен. — Да не се шегувате с мен, господин А? — Въпросът всъщност означаваше: „Да не сте втасал отново, господин А?".

Астър млъкна за миг.

— Не, Дон. Вероятно не съм разбрал правилно. Не се тревожи. Приятна вечер.

Прекрати разговора. Не беше злополука. Беше опит за убийство.

По-късно, след като съобщи за неизправността на управителя на сградата и на инспектора, а техникът дойде и си тръгна, като обясни, че системата е в перфектно състояние, и всички се зачесаха по главите, защото не успяха да намерят нищо нередно никъде, и се усмихваха учтиво, без да се опитват да скрият мнението си, че човекът от шестия етаж може и да не е съвсем наред, Астър се прибра в спалнята си. Не се върна към докладите, разпръснати на пода. Вместо това отиде до нощното шкафче и вдигна светлосиньото листче с думите Чери Хил, изписани релефно в горната част, което беше изпаднало от един от докладите.

Cassandra99

Не знаеше какво означава тази дума, но засега нямаше значение. Листчето му казваше друго. Женският почерк потвърждаваше трепета в гласа на Пенелъпи Еванс по-рано през деня, както потвърждаваше, че тя и баща му бяха работили по таен проект в имението на Астър в Ойстър Бей.

Палантир.

Боби осъзна, че не беше помислял за думата, откакто се срещна с Майк Грило по-рано тази вечер.

Взе телефона и потърси номера на Алекс. Като видя името й, веднага се отказа да й звъни. При нея беше или всичко, или нищо. Ако й се обадеше, трябваше да й разкаже цялата история, от А до Я. Нямаше да й е интересно да чуе за асансьора, преди да й обясни защо беше имал дързостта (тя щеше да използва друга дума) да напусне дома на Пенелъпи Еванс, без да се обади на полицията. Не беше достатъчно да се оправдае със Съливан. Също така щеше да възникне въпросът с откраднатия бележник и без съмнение за поне десетина други негови прегрешения.

Не можеше да се обади на Алекс.

В този момент се замисли и погледна мрачно телефона си. Държеше се странно от тази сутрин, когато не успя да получи чиста линия до офиса, докато летеше. Помисли за времето на смъртта на Пенелъпи Еванс. Съливан беше заявил, че е убита по-малко от час преди да пристигнат. Ако не се беше отбил да се види с Брад Зарек в „Стандард Файненшъл", за да обсъдят условията по заема, двамата със Съли щяха да пристигнат в Гринуич по същото време като убиеца. Дали това не означаваше, че престъпникът беше разбрал за Еванс, когато и той? Дали някак си интересът му към нея не я беше поставил в опасност? Ако наистина беше така, то как?

Боби превъртя телефона в ръката си. Гладък, елегантен, прекалено могъщ. Необходим инструмент. Но дали не беше също така и оръжие?

А и обаждането на портиера Дон.

Влезе в гласовата си поща и затърси сред изтритите съобщения. Имаше над сто, но той търпеливо ги преглеждаше, докато не намери онова, което търсеше. Съобщение от преди три седмици.

— Да, господин А. Дон е. Може би искате са слезете да погледнете колата си. Не се тревожете. Няма проблем, но ми се струва, че гумите биха поели малко въздух. Това е.

Астър изслуша записа няколко пъти. По-рано не си спомни какво точно беше казал Дон, но беше почти сигурен, че думите бяха подобни. Просто бяха пренаредени.

Спокойно слезе долу и остави телефона на кухненския плот. Намери коша с инструменти в килера. Избра си чук — тежък, с гумена дръжка, почти неизползван — и се върна в кухнята. Застана до плота, прицели се внимателно и го стовари върху апарата. Започна да го удря отново и отново.

Не оръжие, помисли си Астър. Необходим инструмент.

За враговете му.