Игра на милиарди

31

Приятен ветрец шумеше в палмите около международното летище „Симон Боливар" в Каракас, Венецуела. Беше привечер и термометрите регистрираха умерените двадесет и четири градуса. Воал от мъгла красеше короната на Ел Авила, планината, която разделяше града и стоеше като внушителен пазач на запад от летището.

Вътре в терминала 110 пасажери дремеха в чакалнята на Гейт 16 и чакаха да се качат на своя мексикански полет 388, който щеше да ги отведе до Мексико Сити. Отлитането беше забавено с два часа заради гръмотевични бури, които се бяха насочили на север. Децата бяха опрели лица в стъклата и дебнеха да видят как някоя светкавица щеше да разкъса небето. Връщаха се при родителите си разочаровани. Небето беше безоблачно. Не се виждаше нищо повече от светлината на някоя светулка. Родителите клатеха глави. Неверните прогнози за времето бяха един от най-малките проблеми на Венецуела.

Никой не обърна внимание на частния автобус, който се появи на пистата малко след 18:00 часа и се насочи към задната част на самолета. Никой не забеляза също двадесет и тримата мъже и жени, които слязоха от превозното средство и се качиха по подвижните стълби в летателния апарат, без да се съобразяват с нормалните въздушни процедури, проверки на документи и претърсвания за пренасяне на опасни материали. Когато съобщиха, че пасажерите могат да се качват, всички въздъхнаха и се насочиха към самолета. Никой не каза нищо за гринговците, които вече се бяха наместили по седалките. Нито пък някой направи коментар, когато самолетът кацна в Мексико Сити и всички бяха помолени да останат по местата си, докато гринговците слязат преди тях.

Двама мъже чакаха двадесет и тримата на международното летище Бенито Хуарес. Единият беше висок, широкоплещест и облечен в униформа на Националната гвардия. Другият беше нисък и трътлест и носеше намачкан костюм и скъпи слънчеви очила. Войникът се усмихна и заговори гръмогласно, за да приветства групата в Мексико. Имаше чудесни зъби. Ниският дебел мъж в намачкания костюм му каза да млъква и да се размърда. Войникът стисна квадратната си челюст и поведе двадесет и тримата към една врата от другата страна на коридора, който водеше към имиграционния контрол.

Друг униформен представител чакаше в голяма, безлична стая. Той помоли посетителите да се строят и да си приготвят паспортите. Мъжът провери документите на всички. Те разполагаха с нови португалски паспорти, които нямаха нито един печат в тях. Служителят работеше в имиграционния контрол много години. Знаеше, че гражданите на Европейския съюз се нуждаят от виза, за да посетят Венецуела. Също така знаеше, че е по-добре да не изразява на глас познанията си. Върна паспортите на притежателите им. Не им ги подпечата, както беше редно да направи. Нито прекара някой от тях през оптическия скенер, който запаметяваше информацията и разчиташе биометричната магнитна лента, в която се съдържаха личните данни на всеки пасажер. Служителят беше умен човек и притежаваше забележителна памет. Не се изискваха кой знае какви усилия, за да се запомнят два от номерата на паспортите и имената вътре в тях. Служителят имаше много господари.

Тридесет минути след като стъпиха на мексиканска земя, двадесет и тримата се качиха на частен автобус и бяха откарани в реномиран хотел в покрайнините на града. Там се изкъпаха, преоблякоха се и се насладиха на традиционна мексиканска вечеря от карнитас, тортиля и фриджолес. На всеки му беше позволено да изпие по една бира.

В 23:00 часа първият от три вана паркира в двора на хотела. Осем души — шестима мъже и две жени — се качиха в него. Всичките бяха в блестяща форма, добре облечени и с приповдигнат дух. Не говореха португалски, а смесица от немски, френски и английски. Ванът ги откара до малко летище северно от града. „Пилатус Р3" чакаше на пистата. Осмината прибраха багажа си и се качиха по стълбата. В полунощ самолетът отлетя и се насочи на север за петчасовия полет до крайната си дестинация.

Екип Едно беше във въздуха.

Във втория ван се качиха седмина, шестима мъже и една жена. Отново всичките изглеждаха чудесно, впечатляващо дори. За разлика от безличния ван, който беше взел Екип Едно, този беше боядисан в черно и беше толкова лъскав, сякаш току-що излизаше от автомивката. Две златни, преплитащи се букви С красяха вратите от двете страни. Ванът пое на запад към едно частно летище, което обслужваше едни от най-богатите жители на града — индустриалци, нефтопреработватели, чиновници и наемодатели, които минаваха за аристократите на Мексико.

Тази вечер въоръжените охранители на главния портал пуснаха вана, без дори да го огледат.

Превозното средство продължи към западния край на двукилометровата писта, където ги очакваше бизнес самолет „Чесна Ситейшън" със спуснати стълби, с пуснати навигационни светлини и униформен стюард, който да помогне на пасажерите да се качат. Също като вана и летателният апарат имаше символа с преплитащите се С-та на фюзелажа си.

В 1:00 часа ситейшъна изпрати съобщението „вдигаме колесниците" по радиото към контролната кула. В летателния план се посочваше, че първо ще поеме на северозапад към Пуерто Валярта, преди да обърне на север, където да прекоси границата на Съединените американски щати при Ел Сентро и да продължи към крайната си дестинация Сан Франциско. Някъде над планинската верига Сиера Мадре пилотът снижи самолета до два километра височина. Въведе нови координати в навигационната система на апарата. Миг по-късно крилете се наклониха и иглата на компаса се плъзна върху изток-североизток. Пилотът беше доволен, че стрелката за горивото едва беше помръднала от мястото, на което се намираше преди един час, когато излетяха. Пасажерите му щяха да се нуждаят от всеки километър, който можеха да преодолеят, ако искаха да стигнат до крайната си цел.

Екип Две беше напът.

Третият ван взе последните осмина от групата. Той шофира цяла нощ през джунглите на Източно Мексико. В 5:00 часа пристигнаха в пристанищния град Веракрус. Осемте не се качиха на кораб. Те продължиха до частна писта, притежавана от собственик на международна петролна корпорация със седалище там, и се качиха на бизнес джет „Бомбардие" за двучасов полет до бреговете на Тампико. Там смениха самолета с хеликоптер „СН-53", който някога беше служил на морската пехота на САЩ, но наскоро беше купен от „Нобъл Енърджи Корпорейшън". Летателният апарат беше просторен и пригоден за друга класа мъже и жени: работници в нефтена компания.

Призори отлетяха за кратък полет до „Тамондо".

Това не беше град. Това беше името на най-новата нефтена платформа на „Нобъл Енърджи", разположена на Каскида Фийлд, на 400 километра югозападно от Ню Орлиънс.

Екип Три също беше напът.