Игра на милиарди

1

— Скачай!

Боби Астър размърда пръстите на краката си на ръба на комина и погледна към ширналия се на шест метра под него басейн. Той беше голям, с достатъчно пространство за приземяване. Коленете му трепереха и куражът му да стои тук се изчерпваше. Проблемът не беше само във височината, а и в скока. Трябваше да прескочи близо два метра каменна настилка, за да стигне до водата. Или може би бяха два метра и половина. Ако не успееше да го стори, щеше да се разбие в настилката.

Това не беше един от най-умните облози, на които се беше хващал.

— Две милки — разнесе се някакъв глас. — Можеш да го направиш!

— Хайде, Боби. Нямаме цяла нощ.

Двата милиона долара не бяха точно облог, а по-скоро обещание. От Астър се искаше единствено да скочи от комина в басейна и парите щяха да отидат за благотворителност. Миналата година донесе 1,7 милиона, като мина през нагорещени въглени. По-предната година скочи с парашут от хеликоптер на плажа. Озари го мисълта, че каскадите му ставаха все по-опасни. Нямаше да е лошо да пропусне следващата година и просто да напише чек.

— Млъкнете за момент — отвърна Астър наперено, макар съвсем да не се чувстваше така. — Нека се насладя на гледката.

Следобедният проливен дъжд беше прочистил небето. Звездите проблясваха в нощния покров. Крайбрежните светлини на Амагансет на източния бряг на Лонг Айлънд светеха приветливо. Вълните на черното море съскаха като газирана напитка. Къщите на съседите му по „Фърдър Лейн" тъмнееха.

Астър застана на едно място и огледа ситуацията долу. Тъй като беше полунощ, светлините на басейна бяха включени, а водата имаше онази призрачна аквамаринова полупрозрачност, на която се възхищаваше край бреговете на Пукет и в океанските пещери под скалите на Капри. Шест метра не бяха кой знае колко много, но когато се намираш на парче камък с размерите на телефонен указател, си беше доста височко. Разумната, предпазлива част от него му казваше да се наведе, да се хване за комина и да слезе на покрива. Не можеше да го стори, разбира се. Не можеше да наруши облога. Както и онова, другото нещо. Неговата гордост. Боби Астър винаги държеше на думата си.

— Хайде, Боби! Не бъди женчо! Скачай!

— Мац-пис-пис!

Астър вдигна ръка над главата си, за да покаже, че е готов. На четиридесет и една той беше слаб и стегнат и беше малко по-нисък от метър и осемдесет. В гимназията и колежа играеше футбол и лакрос, тогава си спечели прякора „Чука" заради смазващите удари, които нанасяше на опонентите си. Все още се отличаваше със структурата на атлет: широки рамене, плосък корем, мускулести крака. Също така имаше атлетични колене с дълги, грозни белези, доказателство за десетината операции, на които беше подлаган.

Косата му беше тъмна, къса и оплешивяваше по-бързо, отколкото се топяха ледниците от глобалното затопляне. Очите му бяха кафяви и сериозни, готови да се сблъскат с предизвикателствата на живота. Усмивката му можеше да победи и най-жестокия опонент. Намръщената му физиономия предвещаваше война. Определено беше много слаб. През изминалия месец беше свалил пет килограма и късите му панталони бяха увиснали на хълбоците му. Никога не ядеше, когато имаше голям залог на борсата.

Някой спря музиката и гостите се умълчаха. Двеста запотени, изгорели от слънцето лица се вторачиха в него. Боби ги погледна, преброи приятелите си. Спря се на трима, след което намали бройката на двама. Враговете му бяха много повече и много по-лесни за откриване. Въпреки това сега беше уикенд и враждебността можеше да почака, докато пазарът отвореше на сутринта. Дотогава приемаше бизнес сътрудниците си като всички останали — мъже и жени, които работеха на „Уолстрийт". Брокери, търговци, фонд мениджъри, посредници и разбира се, негови служители. Повечето бяха добри хора. Работеха здраво, бяха интелигентни, почти честни.

Датата беше 28 юли, а това беше седмото годишно Мидено парти на „Комсток", което, както винаги, беше изпълнено с много шум и много алкохол. „Комсток" идваше от „Комсток Партнърс", компанията на Астър, като „Комсток Партнърс" обслужваше инвестиции, които бяха малко повече от пет милиарда долара, парите на много богатите хора. По-често определението на подобна компания се срещаше като „хедж фонд"[6].

Както винаги Миденото парти беше луксозна сбирка. Имаше миди, разбира се, както и омари, суши, печено вагиу[7] и така нататък, и така нататък. Разполагаше с отворен бар, огромно количество бутилки и доста сервитьори, които обхождаха двора и се уверяваха, че чашите на всички гости са пълни. Групата, която свири, приключи час по-рано и някакъв диджей от един от шикозните клубове в града щеше да забавлява тълпата до полунощ. За капак на всичко всеки гост получаваше подарък, когато си тръгваше. Чанта „Гучи" за дамите и гравирана запалка „Дънхил" за мъжете.

Миденото парти възлизаше на стойност половин милион. Някога Астър беше достатъчно беден, за да знае стойността на всяка една зелена банкнота. Макар да беше роден в богато семейство, сребърната лъжица беше отнета от устата му, когато навърши шестнадесет. Онова, което той наричаше „гордост", баща му определяше като „неподчинение". Астър реши, че неговото определение му допада повече. Раздялата беше по взаимно съгласие.

Сега Астър живееше в друг свят. В този свят партитата струваха петстотин хиляди долара, а гостите получаваха неземно скъпи чанти, за да се появят. Знаеше, че всичко това е една голяма лудост, и се кореше, че се връзва на подобни неща. Но в крайна сметка ги правеше. И както всичко останало, трябваше да го направи грандиозно. По астърски грандиозно. Знаеше достатъчно за късмета, риска и злите прищевки на съдбата, затова се чувстваше привилегирован, че има възможност да плати.

Както и да е, годината беше добра.

— Хайде, Боби! Ти си човекът!

— Скачай!

— Няма да го направи — провикна се някой с бруклински акцент. — Само приказки и никакво действие. — Това беше Марв Шанк, вицепредседател и главен търговец на „Комсток" и преди този коментар най-добрият приятел на Астър.

— Като си толкова отворен — започна Боби, — след мен си ти.

— Трябва да съм луд — отвърна Шанк над суматохата от гласове.

— Дами и господа — започна Астър, — моля за внимание. Както повечето от вас знаят, наша традиция е на Мидените партита да раздаваме част от богатството, което ние, работещите в тази индустрия, сме имали късмета да получим. Преди няколко години Марв ме убеди, че вместо да ви моля, трябва да направя нещо откачено, за да ви подтикна да дарите част от трудно спечелените си пари на организация, която нарекох „Хелпинг Хендс" и която върши чудесна работа с децата в неравностойно положение от нашия прекрасен град. Тази година съм щастлив да съобщя, че вие, прекрасни хора, сте събрали два милиона долара, които с удоволствие ще ви накарам да платите, ако — и когато — събера достатъчно кураж да скоча.

— Можеш да го направиш, Боби — провикна се някаква жена.

— Така — продължи Астър, — преди да се изстрелям, просто исках да кажа „благодаря ви", че дойдохте и направихте тази вечер специална за мен… и за децата. Барабани, моля.

Точно в този момент от океана се понесе силен порив. Чадърите на двора се разлюляха. Една жена изпищя, когато шапката й се плъзна по камъните и падна в басейна. Вятърът удари Астър като бейзболна бухалка. Единият му крак се отлепи от комина и за момент се олюля. Опита се да запази равновесие с ръцете си. Едва успя да се закрепи с крак за края на решетката. Захапа устна, сподави вика си и бързо размаха ръка към гостите си, за да им покаже, че всичко е наред. Дори съумя да се усмихне. Откъслечните аплодисменти секнаха. Някой изсвири и Боби със смела стъпка възстанови позицията си на ръба на комина.

Марв Шанк го гледаше сърдито от другата страна на басейна. Той беше нисък мъж с широк гръден кош, истинска мелачка в службата и извън нея и заядлив човек по принцип. Кожата му беше бяла като на призрак, а бледият му корем беше виснал грозно над шортите. Шанк поклати глава и Астър можеше да прочете мислите му: поредната опасна ситуация, в която шефът се вкара сам.

Защото, разбира се, ежегодните каскади не бяха по идея на Марв.

Бяха идея на Астър.

Шанк събра шепи до устата си и се провикна:

— Лебедово гмуркане!

— Няма да стане! — Боби поклати енергично глава, затова Марв повтори искането си.

Тълпата се развълнува.

Астър ги остави да се въодушевят още повече. Желанието на Шанк не беше случайно. Що се отнасяше до „Хелпинг Хендс", Боби беше ревностен привърженик на идеята да раздели парите на гостите си от портфейлите им.

— Колко даваш?

— Двайсет бона — отвърна Шанк.

— Нека са петдесет.

— Петдесет.

— Дадено — съгласи се Астър. — Някакви други предложения? — Той се обърна към някои от най-богатите си гости и те благосклонно се съгласиха да участват, като по този начин общата сума достигна два милиона и двеста и петдесет хиляди долара.

Шанк се обърна към присъстващите и вдигна ръце с цел да ги накара да се присъединят към него. В един момент цялата тълпа скандираше:

— Скачай! Скачай!

Над главите на гостите си Астър забеляза два автомобилни фара да завиват по „Фърдър Лейн", около осемстотин метра нагоре по пътя. Колата не беше „БМВ", „Мерцедес", нито пък „Лексъс". Въпреки това се движеше бързо и на дълги. Наблюдава я известно време и накрая разпозна в нея „Додж Чарджър". Черен. Този автомобил му беше до болка познат. 5, 7-литров У8 Негш двигател. Двойна изпускателна система „Флоумастър". Амортисьори „Айбах". Тази кола дори разполагаше с пушка под седалката на шофьора, 3000-лумена прожектор и светеща лампа в червено и синьо.

Какво търси тя тук по това време на нощта?

— Скачай! Скачай!

Астър изправи рамене и вдигна брадичката си. Знаеше, че е прекалено високо и че ако имаше малко мозък, щеше да скочи с краката напред, а после щеше да прави маймунджилъците си.

Но не можеше и дума да става. Облогът си беше облог.

А и в крайна сметка Боби Астър беше непобедим.

Той се хвърли напред в нищото.