Огненото разпятие

104

Към обяд Мишената пресрещна професора, който слезе от междуградския автобус. Димо Чолев преподаваше живопис на студенти в университета на съседния областен град. Комисарят бе уговорил предварително срещата по телефона.

- Толкова ли е спешно? - попита професорът, след като се поздравиха.

- Знае ли човек...

- Пеша ли? - огледа се Чолев, но не откри полицейски автомобил пред автогарата.

- Ако се пъхнеш в служебния автомобил, до вечерта всички в града ще приказват, че си арестуван.

- Чак пък толкова! - засмя се професорът.

- Да пробваме ли? - Мишената му показа паркирания отсреща автомобил.

- По-добре да пийнем по една бира - предложи Чолев и се насочи към барчето на автогарата.

Взеха бутилките и седнаха отвън. Професорът запали цигара и докато издишваше дима, попита:

- За кого става въпрос?

- За Евлоги Аладжов - всичко, което можеш набързо да кажеш.

- Не е мой студент. Завърши живопис в Търново. Млад и талантлив - отговори Чолев. - Стига ли?

- Още - подкани го Мишената и отпи глътка от шишето.

- Скоро направи самостоятелна изложба в столицата - продължи професорът.

- Разбрах... Това не е ли повод за завист към Аладжов?

- Завистници винаги се намират - неопределено отговори Чолев. - Особено ако си крачка пред останалите... - Той отпи от шишето. - Но в повечето случаи си харесваме само нашето творчество. Виждаме кусурите на другите, но считаме собствените си творби за шедьоври.

- Кажи името на някой завистник!

- Оги не общува с колегите... Дори на мен показа творбите си след дълго усукване. Все отлагаше, променяше деня...

- Крие ги, така ли? - наостри слух комисарят.

- Просто е неуверен.

- А да има врагове? - продължи Мишената.

- На художника не му трябва компания, за да рисува нито от приятели, нито от врагове...

- Приятелите на Аладжов ги преброих, но враговете му...

- Не ги знам - прекъсна го Чолев. - Ако изобщо съществуват.

- Има ли сериозен колекционер в града? - сети се Донов.

- Не - бе лаконичен професорът, погледна събеседника си и продължи: - Богати хора има, но вкусът им е на ниво петъчен пазар.

- В какъв смисъл?

- Принтирани пейзажи върху фазер, гобленчета... - иронично произнесе Чолев. - Понякога могат да купят картина от известен художник, за да се хвалят, че я притежават, а не защото я усещат.

- Не разбирам от изкуство - призна си комисарят. - Рисуваш, рисуваш... Ако нямаш купувач за картините, какво правиш тогава?

- Пак рисувам. - Професорът срещна изненадания поглед на комисаря и поясни: - То е вътре в теб. Не можеш да не рисуваш. А ако го правиш за пари, не си творец, а занаятчия...

- Дори и ако картините ти носят нещастие на другите?

- Нищо не разбираш от изкуство! - начумери се професорът.

- Признах си вече изпъшка Мишената. - Отговори на въпроса ми - настоя той, - ако картините ти са причина за страданията на други хора, пак ли ще рисуваш?

- Естествено... Образите върху платното са моят свят. Ако не рисувам, светът ще изчезне... - убедено изрече професорът и допълни: - Не може картината да причини страдание.

- А ако в нея има насилие?

- То отвращава... - погнуси се художникът, погледна към комисаря и продължи: - А ако питаш за Оги...

- Всичко се върти около него - прекъсна го Мишената.

- Той е живописец с изключителен усет за цвят, композиция, мисъл... Много нежни са творбите му... Няма насилие в тях - категорично заяви професорът.

- Познаваш ли някого, който много харесва картините на Аладжов?

- Аз ги харесвам... - призна Чолев. - Има нещо особено в това момче... Изцяло е отдаден на творчеството си...

- До степен да пали пожари, за да ги рисува? - подхвърли комисарят.

- Мишена, с очите си да го видя, няма да повярвам! - учудено го изгледа професорът. - На Оги не му трябват стимуланти, за да рисува... Огънят е в него, разбираш ли?

- Тук вече съм съгласен с теб - ухили се Мишената. - Кажи за огъня, който гори у Евлоги Аладжов!

- Талантливият човек в провинцията е като див огън - буен и нетраен... - започна Димо Чолев. - Ако не го подклаждаш, ще загасне. Първо ще изтлее, а после ще изчезне напълно... А след огъня остава черен дим и сива пепел... Цветът изчезва, светът става безличен, скучен... Преставаш да го забелязваш, защото вече не е интересен. И вместо да хванеш четката, посягаш към чашката... - Професорът наистина се пресегна към бутилката и отпи. После продължи: - В най-добрия случай може да предлагаш гобленчета на битака вместо изкуство...

- При теб не се е получило.

- Имах късмет - искрено отговори художникът. - Но погледни колегите... Рисуват пейзажи, продават ги евтино...

- А как може да се подклажда огънят? - попита с нетърпение комисарят.

- Много просто... Купи на художника една картина и той ще се зарадва... Ще повярва в себе си и ще нарисува още десет. Няма да бъдат шедьоври, но една от тях ще се получи... Купи му я и той ще нарисува нови...

- Ясно - прекъсна го Мишената. - Това за огъня... Споделял ли си го с други хора?

- Постоянно натърти художникът. - Всичките местни управници съм обиколил... Нямали пари!

- Стоп! - спря го полицаят.

- Търси другаде престъпника... - продължи Чолев.

- Мислиш, че подозирам Евлоги Аладжов за някакво престъпление? - почти невинно попита Мишената.

- Ами! - отрече шеговито професорът. - Явно отскоро си колекционер.

- Отдавна съм... Само че колекционирам...

- Евлоги Аладжов няма да попадне в твоята колекция - прекъсна го професорът.

- А ако вече е там?

- На грешен път си, Мишена...