Огненото разпятие

3

Комисарят от отдел „Убийства“ Михаил Донов, когото всички наричаха Мишената, изучаваше през прозореца мрака навън. Едрата му фигура стесняваше допълнително пространството в малкия кабинет. Той наближаваше четиридесетте, лицето му бе с грубовати черти, които се смекчаваха само когато се усмихнеше; тогава кафявите му очи излъчваха топлина. Но това беше рядко и само в присъствието на много близки хора - на съпругата му Мария, и особено на малката му дъщеричка, носеща името на майка си. Всички в полицията се учудваха, че Мишената е верен на жена си, но малцина бяха наясно, че той все още е луд по нея.

Неговият партньор Радослав Ангелов привлекателен млад мъж около трийсетте, бе подпрял с ръце главата си и клюмаше върху бюрото. Той бе определян дори и от колегите си за хубавец - висок над метър и осемдесет и пет, строен, трениращ редовно във фитнеса на полицията, с къдрава кестенява коса, кафяви очи и бяло лице. Но полицаите често го поднасяха заради неудачите му в любовта.

Двамата работеха заедно от дипломирането на Радо и вече бяха разрешили няколко трудни случая. Припряността, мнителността и дори безцеремонността на Мишената контрастираха на уравновесения характер на колегата му.

Младият полицай не само бе свикнал с трудния характер на шефа си, но и не се страхуваше да му се противопоставя. Всеки ценеше мнението на партньора си, а когато разсъждаваха на глас, можеха дори да довършват изреченията, започнати от другия.

- Дълъг ден, шефе... - подхвърли Радо Ангелов с надеждата, че комисарят ще разбере намека му да си тръгнат.

- Сега се смрачава бързо - отвърна Мишената и се облегна назад. - Денят е кратък, юнако!

- Добре - съгласи се неочаквано бързо Радо. - Но вече двадесет часа тъпчем на едно място...

- Не ние. Пожарникарите отъпкаха всичко... - недоволно изръмжа комисарят.

- Утре...

- Дай ми рисунката на художника! - прекъсна го шефът му.

Радо подаде един от двата листа, подредени един до друг на бюрото. Комисарят се вгледа за пореден път в скицата и каза:

- Как да открия този човек само по профила му?

- Ако имаше досие... - подхвърли партньорът му.

- И колко бързо надраска стареца! - изненадано произнесе Донов.

- Нарисува - неволно го поправи младият мъж. - За Евлоги Аладжов пише, че е млад, но талантлив художник...

- Къде пише?

- В нета. Вчера е открил самостоятелна изложба в София. А е по-млад от мен! - възхитено изрече Радо.

- Ти откога рисуваш? - изумено го погледна шефът му.

- Искам да кажа, че го е споходила ранна слава.

- Да не му завиждаш?

- Ако можех да рисувам...

- Прочети ми показанията на художника!

- Пак ли? - измъчено простена младият полицай, но взе втория лист и започна: - „Вчера пътувах за София...

- Само диалога между стареца и шофьора!

- „Шофьорът го попита: „Къде в тази пустош?“ - „Знам аз къде отивам, знам...“ - „Къде?“ - „Тук ме чака, тук...“ -„Изгората ли?“ - „Не, смъртта.“ - „Защо тогава не взе някой селски автобус?“ - „На този трябваше да се кача.“ И старецът слезе близо до мястото, където после видях огненото разпятие...“

- Старецът е знаел, че ще умре - заключи Донов.

- Но дали е предполагал как?

- Едва ли... - промълви Мишената.- Вярваш ли в твърдението на Евлоги Аладжов?

- Че е ритуално самоубийство ли?

- Да.

- Не - категорично отсече Радо. - Трудно осъществимо е. Първо трябва да забиеш кръста, после да се полееш с бензин... Полицаят се опита да си го представи образно. - А след това да се овържеш около кръста...

- Но как точно да стане? - продължи комисарят. Как ще се провесиш на кръста, ако наоколо няма стол, на който да се качиш? Или поне скала, по-голям камък?

- И ако си овързан около кръста с разперени ръце, кой ще драсне клечката?

- Може сам да щракнеш запалката - досети се шефът му.

- Убийство е - уверено изрече младият полицай. - Не можеш да държиш запалка в ръце, докато се овързваш около кръста.

- А ако си я сложил в джоба, няма как да я извадиш и запалиш.

- Убийство е - повтори партньорът му.

- Спор няма - съгласи се Мишената. - Но много зрелищно, юнако... Това ме притеснява..

- Защо? Вероятността да мине някой автомобил оттам е минимална, но все пак съществува. Панаир от зрители едва ли може да се събере, тъй като е било към три сутринта.

- Малко ли зяпачи видя на шосето? - раздразнено попита комисарят. - Вече разнасят легенди из града...

- По-важното е друго - продължи Радо. - Какво е правил старецът почти деветнадесет часа на местопрестъплението?

- Ако пожарникарите не бяха отъпкали околността... изръмжа отново комисарят.

- И защо жертвата не е отишла до мястото с градския автобус? От обръщалото до завоя са около двеста метра...

- Защо е трябвало да се качи на автобуса за София? - допълни и Мишената.

- „На този трябваше да се кача“, цитирам - бързо изрече Радо.

- Така му е било наредено...

- Но от кого?

- Ако разберем, сме хванали убиеца каза уверено комисарят.

- И защо точно на този автобус?

- За да запомнят пътниците ситуацията.

- Но ако никой пътник в автобуса не беше от нашия град? Щяха да пристигнат в София и да забравят за откачения старец...

- Провери кои са били пътниците оттук - нареди Мишената.

- Искаш да кажеш, че зрелището е подготвено за някой от тях?

- Знаем името само на един...

- Евлоги Аладжов - завърши Радо.