Огненото разпятие

20

Дори и кафето не му помогна. След заминаването на майка си Оги се опита да рисува, но само уплътни с шпаклата няколко рехави петна в горния край на платното. Чувстваше се уморен, мускулите на краката го боляха, на моменти дори погледът му се замъгляваше.

Тъкмо полегна на дивана, когато отвън чу момичешки глас:

- Господине, господине!

Оги рязко скочи, отвори вратата на ателието и се олюля. Не трябваше да става толкова бързо. Подпря се на рамката и едва тогава погледна напред.

До чешмата стоеше негова ученичка от горния курс. Не знаеше името й, защото я наричаше Акварелното момиче. У нея всичко бе въздушно - слабата, висока фигура, бавните движения, с които отмяташе дългите си кестеняви коси, овалното лице с лешникови очи и леко вирнат нос. Притежаваше особена мекота, чрез която сякаш се носеше плавно през пространството. В училищните й рисунки се наблюдаваше известен артистизъм, но й липсваше добрата техника. Понякога самият той се усещаше как не може да откъсне поглед от нея и само смехът на останалите ученици го връщаше в час. Прекрасно създание!

- Господине, добре ли сте?

Тя колебливо пристъпи напред, а Оги само кимна.

- Мислех, че сте болен - промълви момичето и бързо напъха в джоба на якето си лимон.

Оги се извърна и влезе в ателието. Тя се поколеба, но го последва.

- Сядай някъде - изрече художникът, огледа се и посочи към дивана.

Момичето пусна раницата на земята, подви крак и седна. Оги седна на стола срещу нея. Несъзнателно придърпа лист и молив от масата и започна да скицира фигурата й.

- Защо ви нямаше? - попита плахо ученичката, а погледът й не се откъсваше от него.

- Къде? - не разбра Оги.

- Не идвахте на училище... Помислих, че сте болен.

- По дяволите! - неочаквано скочи от мястото си художникът. - Забравих! Наистина забравих!

Той остани рисунката и припряно каза:

- Да вървим!

- Свършихме часовете за днес.

-Добре, утре ще дойда... Кои часове имам с вас?

- Последните.

- Сутринта?

- Не, втора смяна сме.

Оги отново грабна листа и продължи да скицира. Момичето не смееше да мръдне. След малко тя каза:

- Мога ли да се изправя?

Художникът я погледна изненадано, а тя поясни:

- Изтръпнаха ми краката.

Оги промълви:

- Съжалявам.

- Позволявате ли да разгледам?

Той само повдигна рамене. Момичето се изправи и впери поглед в картината върху статива.

- Харесва ми - изрече тя.

- Наистина ли? - оживи се Оги. - И какво усещаш?

- Любов.

- Още!

- Не мога - притесни се тя.

- Както го чувстваш... - някак умолително произнесе мъжът.

- Обичат се - плахо продължи момичето. - Камината е абсолютният център на дома... Огънят й озарява прозореца, създава топлота и уют... Символизира семейното щастие...

Оги се развълнува, прокара ръка по косите си и каза:

- Ти я усети.

- Защото виждам баба и дядо.

- Обичаха ли се?

Момичето се наведе, разрови в раничката си и извади малка тетрадка. Прелисти я, а после срамежливо каза:

- Вие сте нарисувал „Старата любов“.

- Не разбрах...

- Едно стихотворение...

Тя откъсна лист от тетрадката, остави го на дивана и бързо отвори вратата. Оги я последва на двора. Неочаквано момичето се върна и го целуна по устните. После тръгна с бавни стъпки към уличната порта. Не се обърна назад, но сякаш очакваше той да я повика обратно.

Оги влезе вътре и прочете стихотворението. Обърна се към платното и каза:

- „Старата любов.“ Става, но не е загадъчно. Ще те нарека „Семейната тайна“.