Огненото разпятие

105

- Съжалявам, съжалявам... - шепнеше Рая и го прегръщаше силно. - Не трябваше да мия чашата...

Беше й разказал всичко и се чувстваше странно спокоен.

- Не си виновна - успокояваше я Оги. - Но аз трябва да разбера какво става с мен...

- Ще разберем - успокои го тя. - В полицията сигурно имат някакви следи.

- Но те водят към мен - отчаяно я погледна Оги.

- Не ми се видяха глупави двамата полицаи. Особено Големия мъж...

- Какво? - изуми се художникът. - Аз се страхувах, че ще те арестува. Ти се държа с него като, като...

- Хулиганка - помогна му Рая.

- Но защо?

- Напук! - каза тя. - Да разбере, че не страхуваме от него.

- Само невинните не се...

- Ти си невинен! - твърдо каза Рая.

- Ако оптимизмът е заразен...

- Затова съм тук.

- Аз пък мислех... - прегърна я той и я бутна върху дивана.

- И това, разбира се - прошепна тя и го целуна. - Но не сега - отдръпна се тя от него.

Стана, отиде до празния статив, огледа потъмнелите цветове върху палитрата и убедено каза:

- Оги, някой много те мрази.

- Не вярвам - Художникът поклати глава. - Не помня някому да съм сторил зло... Преди пожарите... - Той бързо се поправи.

- Може някой художник да ти завижда - предположи Рая, взе една четка, потопи я в терпентина и размаза два съседни тона върху палитрата.

- Защо? - изненада се мъжът. - Аз съм никой.

- Все още...

- Рядко виждам колегите си... Само професорът се отбива понякога при мен. Скоро и той не е идвал...

- Димо Чолев ли?

- Не си го и помисляй! - вдигна поглед към нея. - Той е свестен човек, постигнал е много...

- А ако вижда в теб сериозна конкуренция? - обърна се към него Рая.

- В неопределено бъдеще време - усмихна се Оги. После продължи със сериозен тон: - Понякога дори оценявам съветите му...

- Понякога?

- Имаме различно виждане за света... Неговите образи са по-светли, по-оптимистични...

- Спомням си - набръчка нослето си момичето.

- Сега ще ти кажа една тайна - прошепна Оги и я погледна с очакване.

- Гроб съм - обеща Рая, защото веднага разбра приятеля си.

- Професорът ми помогна за изложбата в София, той се обади на Милена Друмева.

- Коя е тя? - ревниво го погледна момичето.

- Притежава галерия „Модерно изкуство“ в София. Тя се съгласи да направи първата ми самостоятелна изложба. Иначе е толкова е трудно да те открият...

Рая отново започна да се разхожда из ателието с кръстосани ръце пред гърдите си.

- Какво? - погледна я недоумяващо Оги.

- Ако в кафето е имало някакъв опиат, той още е в теб. - Тя гласно изказа мислите, които я тревожеха.

- Не вярвам - поклати глава художникът.

- Нали нищо не си ял?

- Не съм още...

- Искаш ли да направим кръвен тест?

- Как? - с надежда я погледна Оги. - Можеш ли?

- Аз не мога - усмихна се момичето. - Но една съседка работи като лаборантка...