Огненото разпятие

123

Кръстът е надвесен над него, защото го гледа от нисък хоризонт. Изглежда огромен и тъмен. Прозирното лунно сияние не успява да заличи усещането за графичност на образа, а това го дразни. Трябва да се изправи, за да усети реалната височина на кръста, но не може дори да раздвижи вкочанените си крака. Не му харесва образа и затова притваря очи. Усеща влага между пръстите си от стръкчетата трева, пиещи жадно от нощната роса. В далечината от време на време проблясват жълти и червени пламъчета, придружавани от глух шум, който нарушава тишината на космическия мрак. А това му пречи да пристъпи прага на небитието...

Груба сила го изтръгва от земята, носи го, кръстът се приближава и става още по-огромен, но той не се страхува от него. Прилепва се към грубата материя и чувства, че се слива с нея. Изтръпва от възбуда, нетърпелив да види искрата, която ще постави началото на пътя му към висините.

Има нещо, което липсва, за да бъде композицията съвършена - Акварелното момиче го няма. Не я вижда в мрака, защото Рая остана застинала сред белотата на болката. Само нейната усмивка може да го издърпа отново в светлината на деня. После си спомня за Другото си Аз и разбира, че връщането назад е невъзможно.

Дели го само миг от огненото разпятие... А след краят на огъня възкресението е само илюзия... Поне за него...