Огненото разпятие

98

Силата го блъсва в гърба, Оги полита напред, не успява да запази равновесие и пада в нищото. Не му се става, въпреки че лепкавият мрак продължава да пълзи към устните му. Иска да изкрещи, но устата му е вече запечатана от гъста каша. Опитва се да я изтрие с ръката си, а мракът залепва върху дланта му.

Оги се надига на лакти и на слабото осветление съзира черни мазки по ръката си. Бе кръв, която се стича от носа му. Извива главата си назад, за да спре тъмния поток... Звездите го залюляват на люлка, а лунният кръг се клати наляво и надясно, сякаш иска нещо да му каже. Майка му върти главата си така, когато не знае дали да му се скара, или да го гушне.

Когато кръвта се скрива, Оги става от земята и се оглежда - ниски, схлупени къщи, дървени бараки и смрад. Не познава мястото и не знае как е попаднал тук. Но вече е наясно какво да очаква...

Не, този път подпалвачът не е познал. Няма да гледа новия пожар, не иска да го гледа... Оги тръгва с бавни стъпки по улицата, когато зад гърба си чува ужасяващ писък. Запушва с ръце ушите си и продължава да върви. Няма да се обърне, няма... Писъкът се повтаря още по-силно, от всички посоки хукват хора, задминават го и крещят. Оги не издържа и поглежда назад - огнено кълбо излита от покрива на една къща и осветява наоколо. А той се превръща в комар, привлечен от светлината, която ще го унищожи. Тръгва бавно към към огъня.

Тълпата крещи, движи се около него и му напомня за ритуален танц преди жертвоприношение. Не чува пожарните сирени, не вижда хаотично паркираните автомобили, заслушан единствено в пукота на огъня, който се слива с тътена, идващ от тълпата. Огнен празник с жертвоприношение, огнен...

Мисълта му спира, когато вижда Никола да излиза от огнената сфера. Приятелят му бяга към тълпата, а пламъците го преследват с неизтощима страст. Мощни водни струи спират огнения им бяг и тогава Оги съзира, че в ръцете си Никола носи отпуснатото тяло на момиче. Прилича на бяло облаче, приютено между силните ръце на пожарникаря. Оги изкрещява, но гласът му е заглушен от вика на тълпата, в която изчезват Никола и детето.

Композицията е една, единствена, уникална, неповторима... Няма да нарисува втората част от диптиха, няма да има диптих... Струва му се, че последното изречение го изкрещя, а може мозъкът му да кънти от безкрайния шум наоколо. В диптиха има история, а той се интересува само от моментния образ, уловен и пренесен върху платното. Трябва да си ходи, но не знае откъде да мине. Тълпата го люшка ту - напред, ту назад, ту наляво, ту - надясно... Трудно диша, а образите започват да се сливат в пъстра панаирджийска въртележка.

- Оги, какво правиш тук?