Огненото разпятие

36

Никола Угаров се отчая - нямаше никакъв шанс да изрита тази дебелогъзка от леглото си. Сам си е виновен, щом снощи мислеше с оная си работа... Добре, че родителите му живееха на вилата. Заряза жената и излезе на улицата.

Навън ръмеше, но не беше студено. Отляво се носеше миризмата на дим и Никола рязко се обърна в тази посока.. Една съседка бе поставила огромна тава върху огнището и до него достигна ароматът на дюлево сладко. Контролиран огън, помисли си пожарникарят и замалко да изрече гласно: „Вече съм професионално деформиран“. Навсякъде му се привиждаха пожари, дори когато някой палеше цигарата си. А как огънят се отразява върху чувствителната психика на приятеля му, дори не му се мислеше...

Когато отвори вратата на ателието, Оги само се размърда.

- Ставай! - извика Никола и дръпна завивката. - Оги, ставай вече!

Художникът отново се размърда, но не отвори очи. Никола го хвана за раменете и го разтърси. Оги отвори очи и прошепна:

- Спи ми се.

- И на,мен ми се спи - ядно изрече пожарникарят, огледа се, грабна бутилката с вода и изля малко от нея върху главата на приятеля си.

Оги се надигна, разтърка очи и попита:

- Колко е часът?

- Бързаш ли за някъде? - повиши глас Никола. - От вчера си безработен. Не помниш ли?

- Помня - изправи се Оги. - Но сега трябва да рисувам... Снощи сънувах „Семейната тайна“...

- Каква е тя?

- Нищо не разбираш...

Оги стана, олюлявайки се, и излезе на двора. Дълго плиска лицето си, за да може студената вода да заличи пораженията от съня върху съзнанието му. Никола се бе подпрял на вратата и мълчаливо наблюдаваше действията на приятеля си.

- Има ли кафе? - попита художникът.

- Сега ще ти направя - смили се над него пожарникарят и влезе вътре.

След малко Оги го последва, седна на дивана, запали цигара, но бързо я угаси.

- Скапан съм - прошепна той. - Главата ми е пълна с пясък... Скърца и ми пречи да мисля...

- Много дивя снощи, затова - подхвърли Никола.

- Какво съм направил? - вяло попита той и се огледа.

- Нищо ли не помниш?

Художникът само поклати глава. Никола отля в чашата кафе, подаде я на Оги и каза:

- Да вървим тогава!

- Чакай да се съвзема - примоли се Оги.

- Вземи кафето и да вървим! - Пожарникарят хвана за рамото Оги и го изправи.

Излязоха навън, като Оги се спираше по пътя и отпиваше по глътка кафе. Никола се изнерви и каза:

- По-бързо!

Приятелят му го погледна недоумяващо, допи кафето и остави керамичната чаша до чешмата. Никола вече бе отворил дворната порта и дори подбутна Оги, за да излезе но-бързо на улицата.

- Ще дойдеш на себе си само след стотина крачки -промърмори пожарникарят.

- Нещо е станало у нас - разтрепери се неочаквано Оги. - С мама ли?

- Леля Мария е в болница - изведнъж каза Никола.

Оги едва сега се събуди, рязко се извъртя и тръгна по улицата в противоположната посока.

- Къде? - настигна го приятелят му и дори го хвана под рамото.

- В болницата...

- Не - категорично го отряза Никола. - Първо искам да видиш друго... - и повлачи художника към родния му дом.

Когато се изправиха пред къщата, Оги дълго мълча и наблюдава последиците от пожара - обгорелите рамки на прозореца, опасани с полицейски ленти, опушената в нюансите на сивото мазилка, зейналата тъмнина от вътрешността. Огънят бе наръфал дома му и като преситено куче се бе оттеглил.

Вдигна глава нагоре и му се стори, че редиците от млечнокафяви керемиди се разтеглиха настрани в плах опит за усмивка. Не им отговори. Погледът му се сведе надолу към пейката, където черен парцал бе нагърчен от огъня. Той се приближи и позна в черното петно остатъците от някогашния костюм на баща си. Но нали го беше дал на Гого Хисарски?

- Мама на пейката ли беше? - без да се обръща, попита Оги.

- Да.

- На кого не му харесва „Семейната тайна“? - прошепна художникът и продължи да наблюдава образа пред него.

Не, това не е неговата композиция, а някаква зловеща пародия за любовта между родителите му. Черната бездна отвътре символизира края на огненото щастие. Любовта изчезва, щом огънят излезе извън контрол. Домът се сгърчва от мрачна болка, когато единият си отиде... Остава само мирисът на дим, за да подклажда болката с тъмносивите си тонове...

А може би някой иска да го върне в реалността - майка му е самотна в този свят, а от баща му е останал само този тлеещ, черен костюм. Прекалено графично, безкрайно тъжно и безнадеждно...

- И ти беше тук - прекъсна мислите му Никола, като внимателно проследи изражението на приятеля си.

- Не помня - мъчително изрече Оги.

- Тогава стягай куфара си за затвора!

- Защо? - недоумяващо го погледна художникът.