Зарязаха пикапа с отворени врати и хукнаха към ателието. Дворната врата бе залостена и загубиха време, докато я отворят. Но вратата на ателието зееше широко отворена. Светнаха, за да се убедят, че художникът го няма.
- Откъде е излязъл, мамка му! - изруга тихо Мишената.
- Да обиколим двора - предложи Радо.
- От двете страни има стени...
- Но от страната на ателието май има ограда.
- Бягай за фенера! - нареди комисарят.
Той започна да оглежда дървената ограда, която започваше в края на схлупената постройка. Напипа метална халка, дръпна я към себе си, но оградата не се помръдна.
После я бутна назад и дървената ограда се отмести. Всъщност бе врата, зад която се виждаше запустял двор. В този момент пристигна Радо и включи прожектора. На светлината му видяха няколко дървета, заобиколени от неокосена трева. Дворът завършваше с калкан на къща, чийто параден вход вероятно е на съседната улица.
- Няма изход оттук - прошепна Радо.
Тръгнаха по задната стена на ателието, като внимателно осветяваха пространството пред тях. Видяха огромен дървен сандък, изправен до двуметровата стена на зида, който отделяше ателието от механа „Архитекта“. Когато приближиха, отместиха сандъка и откриха дървена врата, която някога е свързвала двата имота. Вратата се отваряше навътре, но беше заключена. Мишената се засили, блъсна я и строши ключалката. Влязоха в помещение, което приличаше на склад - натрупани безразборно счупени маси и столове, стари тенджери, тигани, кашони с чинии. В дъното на склада имаше гардероб, чиито две крила бяха само притворени. Радо бързо се насочи натам и го отвори. Вътре прилежно бяха наредени картини. Младият полицай обърна последната и прошепна:
- Мокра е още...
- „Огненото разпятие“ отвърна му също шепнешком Мишената.
А после откриха нова врата, която се отваряше към двора на механата.
- Оттук се е измъкнал - прошепна комисарят, посочвайки огромната дървена порта на механата, която излизаше на улицата. - Изтървахме го!
- Откакто сме на пост, не сме видяли някой да излиза от „Архитекта“.
- Обади се на кака Мецана и я питай кога е получила писмото.
Радо позвъни, но Еми не му вдигна.
- Сигурно е заспала - предположи той.
- Как може да спи след такава новина! - ядоса се комисарят. - Звъни, докато я събудиш!
Радо продължи да набира номера на журналистката, но без резултат.
- Нямал откъде да излезе, а? - Мишената бе бесен. - Как можахме да го изтървем!
- Знаеш ли... - сети се Радо. - От механата тръгна само служебният бус.
- А ако Евлоги Аладжов е бил вътре? - сети се Донов. - Викай екипите!
Върнаха се по същия път, като Радо и Мишената едновременно говореха по телефоните си.
- Защо ни е доктор Моренов? - попита младият полицай, когато седнаха в пикапа.
- За всеки случай - уклончиво отговори Мишената.
Едва тогава потеглиха към „Боаза“.
- По-бързо! - нервно извика Мишената.
- Пикапът не вдига повече...
- Каза ли им да не включват сирените?
- Да.
- Да изгасят светлините, още преди да спрат?
- Да, да, да - също нервно отговори партньорът му. - Казах им да се придвижват бавно в тъмното и да чакат сигналната ракета.
- Ще се пръсна! - призна си Мишената. - Ако не успеем, ще освети отново небето!
- Чукай на дърво! - каза младият мъж, а после усети болка по главата от свитите пръсти на партньора си и дори се дръпна настрани.
- Няма подходящо дърво - изрече комисарят вместо оправдание.
- Да беше пробвал на своята глава - ядоса се младият мъж.
- Не е толкова яка, юнако!
Известно време мълчаха, докато Радо умело шофираше в нощта. Мишената наруши мълчанието с думите:
- Откъде е изпратено писмото до Еми?
- От пощата на Аладжов.
- Това е ясно - измърмори Мишената. - Но къде си крие компютъра?
- Щом цяла седмица не е излизал от ателието - допълни колегата му.