Огненото разпятие

118

Нощта и денят се сляха като семейство с дълъг брачен стаж. Не излъчваха страст, а само спокойствие, удовлетворително и за двамата.

Началото на деня познаваше по мъглата, полепнала по решетките на ателието. Когато тя се вдигнеше, той пускаше завесите на прозорците, за да не го разсейва светлината на слънцето. Нощта идваше неочаквано и Оги разбираше за нейното пристигане, когато цветовете губеха блясъка си и се сливаха в обща и дразнеща сивота. Тогава светваше и продължаваше.

Редицата от празни бутилки се бе превърнала в безразборна тълпа, която му пречеше да се движи. Неусетно бутваше с крак някоя бутилка, тя повличаше още две-три и грохотът в ниската стая го караше да запуши уши. Не им обръщаше внимание до следващия гръм.

А имаше моменти, когато тишината в ателието го влудяваше, той излизаше навън и сядаше на стълбите. С нетърпение очакваше да чуе писъка на ниско прелитащите гарвани. Понякога се хващаше, че не отделя поглед от дворната врата, но тя така и не се отвори дори от случаен минувач, който е сбъркал адреса. Отпиваше бавно и отново влизаше вътре.

Първоначалните скици затрупваха масата, той отделяше две-три, а останалите изхвърляше на чардака. После отново ги разравяше, сигурен, че в тях е търсеният образ, и когато не го откриеше, дълго седеше на стълбите, отчаян, че е загубил частица от истинската същност на композицията. Поглеждаше празния статив, самотен в единия ъгъл, приготвените с грунд платна, наредени до стената, и се страхуваше да започне.

Разгръщаше албумите, взираше се в композициите, сътворени от великите художници, но не за да плагиатства, а за да усети тяхното разбиране за образа. Само Салвадор Дали бе разчупил канона по зашеметяващ начин! Зрителният ъгъл бе отгоре и сякаш разпятието висеше в пространството, освободено от гравитацията. Светлината бе породена от сиянието, излъчвано от страдалеца и бе противопоставена на заобикалящия го космически мрак. Изключителен ракурс, изключителен рисунък! Никога нямаше да достигне подобно съвършенство! Искаше просто да открие своето разбиране за земното страдание и да го изобрази с несършенствата на собствените си сетива.

Когато реши, че е готов, избра най-голямото платно, върху което можеше за разгърне композицията, без да се загубят образите. Въгленът се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Настъпи го с крак и крехката му същност се превърна в черен прах. Оги се поколеба, но започна отново. Нямаше смисъл да отлага повече...

Рисуваше своето разпятие, защото само в него виждаше илюзорната възможност за спасение. Увесен върху грубото дърво, човек прозира екзистенциалната същност на своето битие. Ако след разпятието не успее да се възкреси, отива в небитието, защото е непригоден за този свят. За себе си вече бе намерил отговора...

Бе избрал необичаен зрителен ъгъл в златната среда разположи кръста, който излизаше от корубата на вековен дънер. По този начин кръстът се явяваше естественото продължение на Дървото на живота. То видимо умираше, изкривено от безкрайната тегоба, но неговият предизвестен край символизираше раждането на кръста - необходимото условие, за да се случи самото разпятие.

Човекът бе зад кръста с гръб към зрителя. Нима някой иска да гледа изкривеното лице на един мъченик? Десният му крак се сливаше със самия кръст, бе част от него, защото страданието е вътрешно присъщо на човешката душа. То се усещаше в цялостния образ на страдалеца - лактите на мъжа се спускаха рязко надолу и напомняха за скършения полет на един мечтателен дух, пръстите бяха разтворени в отчаян опит да избегнат съдбата, мускулите на краката пулсираха от болката.

Огънят едва тлееше в дъното на кръста и още не бе разгърнал разрушителната си същност. Тръненият венец бе непокътнат, защото болката от пламъка бе все още далеч от него. Спасението за мъченика бе илюзия, символизирана от часовника отляво, който отброяваше последните мигове, преди огънят да прегърне кръста. Книгата на живота, изобразена под часовника, бе обърната на последната страница. Епилогът беше без думи.

В далечината, но пред погледа на страдалеца, летеше Акварелно момиче. Бе толкова въздушно, че напомняше за приказна фея, родена от въображението на мъченика. Нея огънят никога нямаше да я докосне, защото той не би му позволил.

В мрачния ляв ъгъл имаше няколко фигури, които бяха обърнали гръб на кръста, сякаш искаха да отрекат неговото присъствие в композицията - един монах, с поглед, вперен в изгаснала свещ, двама мъже, навели надолу глави, но не в пристъп на вина, а дошли на поклонение, и една жена... Тя леко бе извъртяла глава, но не гледаше кръста, а началото на огъня. За нея той бе по-интересен от човешкото страдание. Можеше да добави и още детайли, символизиращи пътя на едно кратко битие и първите стъпки към очакваното и желано небитие...

Не знаеше колко време му остава и затова рисуваше с трескавата бързина на човек, който всеки момент ще почувства изгарящата ласка на пламъка...