Огненото разпятие

115

Рая се губеше в белотата на стаята. Само разпилените й кестеняви коси внасяха топъл колорит в безкрайната пустота на белия цвят. Очите й бяха затворени и дишаше на пресекулки. На стола до леглото седеше прегърбена жена, облечена в черно. Смъртта държеше ръката на неговото Акварелно момиче, дърпаше я към нищото, но той нямаше да позволи на старицата да отнесе любимата му в мрака.

Оги рязко махна старческата ръка от Рая и падна на колене до леглото. Прегърна нежно любимата си и прошепна:

- Прости ми... Не знам какво стана... Отново мислех, че е сън... Виках те при себе си... А ти танцуваше сред огнени цветя... Защо не ме послуша? Огънят не е за теб...

Мъжът погледна към момичето, но то не реагира. Той през сълзи каза:

- Обичам те... Не мога да живея вече... Дори не искам да рисувам!

- Върви си! - хвана го за рамото Смъртта.

- Не ми я отнемай, моля те! - вкопчи се в тялото на момичето Оги.

- Ти си виновен, а сега съжаляваш - погнусено отвърна възрастната жена.

- Не знам как го правя... Наистина не знам... Дори не искат да ме арестуват! - проплака отново той.

- Господ ще те съди! - прекръсти се жената.

- Аз вече съм осъден - изрече художникът и излезе бавно от стаята, без да се обърне назад.

- Едва сега Рая отвори очи.

- Той ли те подпали, чедо? - попита баба й, като нежно я галеше но ръката.

- Не - прошепна момичето и се разплака на глас.