Огненото разпятие

1

Димът се разтопи в мъглата и сив покров полегна върху склона. Въздухът се разигра и подбутна надолу към шосето мириса на изгоряла плът. Смрадта прекърши съня му, завъртя се около него и отново потегли нагоре към хълма. Стоеше в ниското - сам и изоставен. Доплака му се.

- Оги, какво правиш тук? - дочу отнякъде познат глас.

- Сънувам - отвърна тихо Евлоги Аладжов, без да се озърта.

- Не е сън.

Сега Евлоги се обърна по посока на гласа. През провлачените нишки на мъглата се промуши неговият приятел Никола Угаров - едър, но не пълен, а мускулест човек, облечен в пожарникарска униформа. Димът от склона е запечатал очите на Никола и искриците в сините му зеници са скрити зад тази сивкава лента, помисли си Евлоги. Пожарникарят махна каската, косите му изскочиха с лекота и щръкнаха в различни посоки - лъскави и с цвета на прясноизорана угар. Но светлоотразителните ленти по пожарникарската униформа дразнеха, защото нарушаваха приглушения колорит от млечносив фон, през който си пробиваха път неравни петна от тъмна охра и сиена печена, примесени с титанвайс. Бе призрачно, донякъде живописно, но бързо доскучаваше.

Никола Угаров се приближи до приятеля си и застана редом с него. Попита го с поглед, вперен някъде по склона:

- Видя ли ужаса отсреща?

- Зашеметяващо! - отвърна Евлоги и дори потрепери от възбуда. - Толкова неочаквано стана! Тъмнило, ужасно тъмнило, а след завоя... Шофьорът на автобуса рязко наби спирачки и... Тогава го видях... - Той притвори очи, преди да продължи: - Огнен кръст разкъса черното було на мрака... Появи се от нищото... Бе единственият образ между небето и земята... Пламъците се радваха, че са се освободили от мрака... Сиянието им проби нощния похлупак, тръгна към гората и накара дърветата да тръпнат в очакване. Силуетите им се раздвижиха зад пламъците на огъня... А после...

- Какво стана после? - попита го приятелят му, като леко го побутна с лакът.

- Не го видях ясно, но усетих, че има човек на кръста... - Евлоги тръсна глава и промълви: - Трябва да го нарисувам!

- Ти си луд!

- Огнено разпятие... Художникът отново притвори очи. - Огнена смърт в мрака...

- Мъченическа смърт! - каза пожарникарят. - Опомни се!

- Но вдъхновява - прошепна той.

- Искаш ли да видиш какво е останало от човека? - ядоса се Никола Угаров.

- Мразя мумиите! - Евлоги Аладжов погнусено поклати

- Още по-гадно е...

- Но огънят...

- Страшен е - прекъсна го пожарникарят.

Оги само поклати глава в знак на несъгласие. Никола се огледа - колегите му вече бяха готови за връщане, тъй като пожарът бе бързо угасен. Няколко полицейски автомобила и една линейка задръстваха прохода „Боаза“ и движението по пътя бе затруднено. Скоро пожарникарите щяха да отстъпят място на полицаите, чиято работа тепърва предстоеше. Никола неочаквано се сети:

- Ти не трябваше ли да си още в София? Какво стана с изложбата?

- Връщах се, когато видях...

- И слезе от автобуса?

Евлоги Аладжов само кимна, приятелят му го изгледа изненадано, преди да изкрещи:

- Цирк ли искаше да гледаш?

- Не, не! - дръпна се назад художникът и погледна Никола. - Не разбираш ли? Беше едновременно и зловещо и божествено!

- Ти си луд! - повтори пожарникарят.

- Не съм. Старецът така е решил да завърши живота си - убедено изрече Евлоги Аладжов. - Зрелищно и незабравимо... Да усети Христовата смърт...

- Какъв старец? - не го разбра приятелят му.

- От огненото разпятие.

- Откъде знаеш, че е старец? - попита Никола Угаров.

- Видях го вчера, когато пътувах за София.

- Пеша ли идваше насам?

- Не. Защо пеша? - учуди се Евлоги. - Беше в същия автобус... Каза, че отива на среща със смъртта... Странно, нали? Затова го запомних.