Огненото разпятие

85

Еми Месиянска скучаеше. След първоначалния интерес към огнената й вана, сега вече никой не й звънеше. Нямаше близки приятелки, които да се отбият и да споделят градските клюки. Липсваше й връзката с Интернет, за да чете загадъчни истории, които да подхранват въображението й. Редеше за пореден път пасианса, а той все не излизаше. Захвърли картите, защото ръцете й бяха отмалели да ги прехвърля. Изкушаваше се да се качи на горния етаж, където се намираше ортопедичното отделение и само да надзърне в стаята на Камелия Аврамова.

Преди години Еми мислеше, че с Камелия са не само добри познати, но дори приятелки. От време на време излизаха на кафе, обикаляха магазините, критикуваха всички около тях. Камелия често споделяше семейните си неудачи, свързани с безкрайните върволици от жени около мъжа й. След поредната раздяла с някоя любовница, мъжът й подаряваше скъп подарък кожено палто, златна огърлица или пръстен. И докато двете си бъбреха, тя обръщаше по някоя водка, а Камелия изобщо не близваше алкохол. Тогава Еми не подозираше, че алкохолиците без едно питие могат, но само едно никога не им стига.

Всичко се промени със заемането на директорски пост, тъй като Камелия очакваше от нея да й докладва за поведението на колегите. Ролята на доносница не допадна на Еми и това бе поводът за първото им скарване.

- Защо искаш това от мен?

- Мислех, че сме близки - присви устни Камелия.

- За една година всички колеги ще опознаеш.

- Отказваш ми, така ли?

- Нямаш нужда от моята помощ - твърдо отговори Еми.

След този разговор Камелия Аврамова рязко промени отношението си към нея - влизаше внезапно в час, показваше й с назидателен тон пропуските, които е допуснала. Критикуваше я пред учениците й, а после се скриваше в директорския си кабинет. Бе убедена, че Камелия непрекъснато я следи на камерите. Еми издържа около година и напусна училище. Тогава се чувстваше толкова нещастна, но разбра, че само е спечелила. Бившите й колеги пиеха хапчета, за да издържат на напрежението в училище, дори се страхуваха да говорят с нея на улицата, за да не ги зърне отнякъде директорката.

Дали да не се качи до горния етаж? Ей тъй, от обикновено злорадство да зърне гърчавата фигура на Камелия.

Тя се надигна от леглото, но в този момент на вратата на болничната стая се почука.

- Даааа - с надежда да разбие скуката се провикна Еми.

В стаята влезе младият полицай. Еми се опита да надзърне зад него, но явно той беше сам.

- Къде е Мишената?

- По задачи - отвърна Радо Ангелов.

- Толкова исках да го видя призна си жената и се сконфузи.

- Сетихте за нещо?

- Да - отговори Еми и млъкна.

- За какво?

- Разсеях се и... - не довърши тя, но се изчерви.

- Тогава аз ще ви попитам. - каза Радо и погледна в тефтерчето, въпреки че много добре помнеше записите от банката. - Имате ли оранжев шлифер?

- О, да! Чудесен е... Купих го преди три години от...

- А скоро да сте го обличала? - прекъсна я полицаят.

- Не - бързо отговори жената. - Демоде е този сезон.

- А имате ли шапка с периферия?

- Не мога да търпя шапки и ръкавици - завъртя глава Еми. - Виж, шаловете ги обожавам... Придават загадъчност на една жена... Не мислите ли?

- Вероятно... - отговори дипломатично младият мъж. - А коя е вашата банка?

Еми спомена името на същата банка, в която бе станал пожарът.

- Скоро да сте ходили там?

- Не. Винаги ползвам най-близкия банкомат.

- А да сте се засичали с Евлоги Аладжов някога в банката?

- Не знам - повдигна рамене жената. - Аз го познавам от няколко дни.

- Ако си спомните нещо... Радо й подаде визитката си.

- А телефонът на Мишената имате ли?

- Служебна тайна е. - Полицаят набързо изрече предварително намисления отговор.