Огненото разпятие

10

- Приличаш на мъжа от „Готическата тайна“- изненада се Оги. - Само дългите ти коси не пасват.

Гого Хисарски бе облечен в черен костюм и светла риза, закопчана догоре. Белите му коси бяха сресани назад и вързани на опашка.

- Никакви тайни не пазя аз- промърмори Гого Хисарски, поглади с ръка костюма и разтревожено попита: Да нямам вид на убиец?

- Не. Това е картина от един американец поясни художникът. - Грант Ууд. Определят творбата като загадъчна, а персонажите странни.

- Странен съм, така ли?

- Не. Просто си различен от снощи - отвърна Оги, взе платното и го постави върху статива.

Гого Хисарски заобиколи младия мъж и отново застана пред него.

- Не ти ли приличам на погребален агент?

- Има нещо... - произнесе Оги след краткия поглед към скитника.

- Дали някоя вдовица няма да се завърти около мен?

- Не знам.

- Защо? - изправи рамене старецът. - Не ме гледай, че съм хилав! Има още сила в мен...

- Щом казваш...- повдигна рамене художникът и продължи да изстисква боя от тубичките върху палитрата..

- Не се измъквай! - застана отново пред него старецът. - Защо да не ме хареса някоя вдовица?

- Никой няма добри спомени, свързани с погребален агент... Дори и да не е вдовица...

- Колко много думи каза! И то - наведнъж! - изненада се Гого. Повъртя се из стаята и продължи: - Зависи от вдовицата... Ако е убила мъжа си за богатството му...

- А ти имаш ли богатство?

- Тя нали има пари - напери се старецът. - А и аз не съм беден.

- Със спомени...

- Не е малко... сведе надолу глава скитникът.

- Не е - съгласи се бързо Оги.

Едва сега Гого Хисарски погледна към платното, поставено върху статива.

- Къде я беше скрил? - попита изненадано той.

- Не съм я крил...

- Нямаше я тук.

- Просто я обърнах към стената - отговори художникът.

- Защо?

- Искам да я видят едва когато е завършена.

- Че тя е готова бе!

- Не, не е.

- Навсякъде си намазал с бои. - Гого се приближи до платното, кимна утвърдително с глава и продължи: - Няма празно място. Виж сам!

- Но не е готова...

- Ти си знаеш...

Оги се отдалечи от картината. Гого Хисарски го последва, без да изтърва от поглед художника. Оги присви очи, а старецът ги затвори.

- Защо мижиш? - попита след малко Гого.

- За да усетя цялостното излъчване на творбата... Виждаш само основното, детайлите изчезват...

- Нищо не се вижда - направи втори опит скитникът, като няколко пъти примигна с клепачи.

- Упражнявай се - засмя се художникът.

- И защо си ме нарисувал там? - посочи Гого към платното.

- Нали снощи ми позира - не разбра въпроса Оги.

- Защо си ме нарисувал тук? - Възрастният мъж отиде до статива и посочи с пръст. - Уж съм отпред, пък съм в ниското... Не съм ли важен?

- Важен си - бързо се съгласи Оги и поясни, показвайки с ръка: - Когато човек гледа една картина, погледът се движи в кръг. Тръгна от горния ляв ъгъл, пренася се надясно, после слиза надолу и едва накрая вижда образа в долния ляв ъгъл на изображението, преди да се спре в „златната среда“.

- Прав съм - въздъхна старецът. - Хората ще ме видят накрая... А може да извърнат поглед, преди да ме съзрат.

- Не е така.

- А как? Защо не съм в горния ъгъл?

- Защото е важно посланието на творбата.

- Ти си знаеш...

- В долния ляв ъгъл се рисуват нещастните, погубените, победените... - и докато изреждаше, Евлоги разбра, че сбърка.

- Не съм нещастен! - произнесе тихо, но категорично скитникът. - Не съм победен, не съм погубен!

- Не си - бързо се съгласи Оги. - Но в моята картина ти играеш друга роля...

- Роля ли? - оживи се Гого.

- Ти си в образа на монах, който в светлината на пламъка открива истината.

Скитникът погледна недоверчиво Оги, позавъртя се из ателието, но повече нищо не попита. Мълчаха известно време. Оги рисуваше, а старецът премести стола до прозорците откъм улицата и гледаше навън, въпреки че минувачите не се виждаха през високия зид. Когато чу църковната камбана, Гого Хисарски неочаквано скочи. На вратата се обърна и натъртено рече:

- Не съм нещастен!