Хищникът

102.

Тя се свести, но не отвори очи. Знаеше, че не е била в безсъзнание дълго — най-много десет-петнайсет минути. Когато притиснаха влажната кърпа до носа и устата й пред вратата на дома й, тя веднага разпозна характерната миризма — етер. Освен това осъзна, че както е приклекнала и изненадващо нападната в гръб от по-силен от нея противник, съпротивата би била безсмислена.

Инстинктът й се задейства мигновено. Веднага щом разбра, че нападателят използва анестетик, за да я зашемети, тя знаеше каква реакция се очаква от нея. Включи се в играта, затаи дъх, колкото можа по-дълго, и се престори, че се бори. Несъмнено щеше да изпадне в безсъзнание от еднократното вдишване на етера, но нямаше да е за дълго. Ако съумееше да се държи убедително, че се мъчи да отблъсне нападателя и се задъхва, той щеше да повярва, че е вдишала достатъчно етер, за да бъде в безсъзнание дълго.

И успя.

Нападателят задържа кърпата до носа й не повече от двайсет и пет секунди и после реши, че вече е упоена.

Капитан Блейк остана абсолютно неподвижна и безмълвна. Чу бръмченето на двигателя на колата и усети, че подът под нея често вибрира и се тресе. Леко отвори очи, за да добие по-добра представа къде се намира. Нямаше съмнение, че лежи в тъмното задно отделение на движещ се микробус. Ръцете й бяха завързани зад гърба, но краката й бяха свободни. Това можеше да й даде шанс. Пистолетът, мобилният й телефон и чантата естествено ги нямаше.

Съзнаваше, че засега не може да направи нищо друго, освен да чака.

Умееше да преценява времето и когато спряха, пресметна, че са пътували около час. Микробусът се движеше с умерена скорост през повечето време и това означаваше, че бяха успели да избегнат повечето задръствания, с които беше известен Лос Анджелис. Където и да я водеше, тя беше сигурна, че мястото е извън града.

Барбара чу, че вратата на шофьора се отвори и после се затвори. Той идваше за нея. Време беше за шоу.

Тя бързо се плъзна към задната врата. Щеше да има само една възможност. Притисна колене до гърдите си и зачака. Елементът на изненадата беше на нейна страна. Чу, че вратите се отключват, и се подготви.

Вратите се отвориха и Блейк ритна с всичка сила. Краката й се стовариха върху гърдите на нападателя. За пръв път през живота си съжали, че не ходи на работа с обувки с високи токчета.

Както предполагаше, ритникът изненада похитителя и изкара въздуха от белите му дробове. Той падна по гръб на земята.

Барбара се хвърли напред и се изтласка до ръба на задното отделение на микробуса. Краката й трепереха от страх и от притока на адреналин и не беше сигурна дали ще може да стане. Докато се мъчеше да скочи навън, бързо огледа околността. Бусът беше спрял пред голяма стара сграда, но наоколо нямаше нищо друго, освен дива пустош, избуяла растителност и тесният път, по който очевидно бяха дошли.

Погледът й се спря на земята и в гърлото й се надигна страх. Похитителят не беше там.

— По дяволите!

Обзе я паника и тя хукна по пътя, но не беше с подходящи обувки, а и ръцете й бяха завързани зад гърба. Измина само няколко крачки, като залиташе непохватно, и после някой я хвана за краката с изумителна сила и прецизност. Дори не го чу, че идва зад нея.

Барбара падна на земята с рамото напред. Зрението й се замъгли и видя само неясна фигура, която се надвеси над нея.

— Е, хитра кучко, искаш да играем грубо, а? — Гласът му беше спокоен, но много заплашителен.

Пръстите му се свиха в юмрук.

— Време е за болка, курво.