Хищникът

95.

Хънтър излезе от дома на Том Купър край езерото Сонома точно преди обяд, но още не беше готов да се върне в Лос Анджелис. В главата му се въртяха объркани мисли и трябваше да ги подреди, преди да продължи по-нататък. Спомни си, че мина покрай градската библиотека по пътя за дома на Купър, и реши да започне оттам.

Сградата беше едноетажна и не можеше да се сравни дори с някои гимназиални библиотеки в Лос Анджелис. Спря на паркинга, вдигна яката на якето си и побягна към входа. Все още валеше.

Жената на информационното гише отмести поглед от екрана на компютъра и му се усмихна съчувствено.

— Предполагам, че сте забравили чадъра си.

Той изтръска водата от косата и ръкавите си и също се усмихна.

— Не очаквах небето да се излее върху мен.

— Пролетен дъжд. Типично за това място. Скоро ще премине. — Тя отново му се усмихна и му предложи няколко хартиени кърпички.

— Благодаря. — Той ги взе и избърса челото и ръцете си.

— Между другото, аз съм Ронда.

Двамата се ръкуваха.

— Аз съм Робърт.

Ронда беше на около двайсет и пет години с къса, щръкнала, боядисана в черно коса. Лицето й беше призрачно-бледо и гримът й — почти готически.

— Е, какво те води в библиотеката в Хийлдсбърг? — попита тя и го погледна с черните си очи.

— Проучване.

— Проучване? За винарските изби?

— Не. — Робърт се замисли за миг. — Търся стар училищен годишник.

— Годишник? Стар приятел, а? От кое училище?

— Колко училища има в Хийлдсбърг?

Ронда се засмя.

— Изглежда не знаеш много за проучването си.

Той се съгласи с усмивка.

— Истината е, че се опитвам да намеря снимка на дете, което е живяло тук преди много години.

— Дете? — Лицето й стана загрижено и тя отстъпи назад от гишето.

— Не, виж, аз съм ченге от Лос Анджелис. — Робърт извади значката си. — Нещо, случило се тук преди двайсет години, изведнъж събуди интереса ни. Опитвам се да намеря информация, това е всичко. Някоя снимка би помогнала.

Ронда се вгледа в значката и после в лицето му.

— Преди двайсет години ли?

— Да.

Тя се поколеба.

— Сигурно говориш за случилото се със семейство Харпър. И щом търсиш снимка на дете, тогава питаш за Андрю Харпър.

— Познаваше ли го?

Ронда се поколеба.

— Донякъде. Бях само на пет, когато се случи. Но той идваше у дома от време на време.

— Така ли? Защо?

— Живеехме на една улица. Андрю беше приятел на брат ми.

— Брат ти още ли живее там?

— Да. Счетоводител е и има фирма в града. Вероятно си минал покрай офиса му, когато си идвал насам.

— Може ли да поговоря с него?

Тя се поколеба отново.

— Каквато и информация да ми даде, може да помогне много — настоя детективът.

Ронда се втренчи в него.

— Не виждам защо не. — Погледна часовника си. — Виж какво. Обедната ми почивка наближава. Ще те заведа и ще те запозная с него.