Хищникът

75.

Продължаваше да вали, когато Хънтър пристигна в Сайпръс Парк в Североизточен Лос Анджелис. Не беше проронил нито дума, откакто затвори телефона. Не каза нищо и по време на разговора. Само слушаше. Ала от пораженския начин, по който той затвори очи за миг, Майърс разбра, че има нова жертва.

Сайпръс Парк беше едно от първите предградия на Лос Анджелис. Беше построено точно в централната част на града в началото на XX век и бе създадено като работнически квартал, чиято главна атракция беше близостта до железопътните депа. Трупът на жертвата беше открит в една от изоставените сгради покрай релсите.

Старите железопътни депа все още заемаха огромна площ, но сега големи части от нея бяха дива пустош. Една от тях се намираше точно зад парка „Рио де Лос Анджелис“. На осемстотин метра северно оттам, все още в запустелия район и сгушено между влаковите релси и река Ел Ей, имаше старо депо за поддръжка. Проблясващите полицейски лампи се виждаха в далечината в дъждовната, безлунна нощ.

Криминалистите вече бяха там.

Робърт спря до колата на Гарсия. До вратата му се приближи младо ченге със служебен дъждобран на лосанджелиската полиция. Държеше нещо, което можеше да бъде описано като детско чадърче. Хънтър вдигна яката си и я уви около врата си, отказа чадъра и тръгна към тухлената сграда. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Беше навел глава. Оглеждаше земята и правеше всичко възможно да не стъпи в някоя локва.

— Детектив Хънтър? — извика някой.

Позна гласа на Доналд Робинс, досадния репортер от „Ел Ей Таймс“. Той отразяваше всеки случай, който разследваше Робърт. Двамата се познаваха отдавна, без да са приятели.

— Жертвата свързана ли е със случая, който разследваш? Може би и тя е художничка?

Хънтър не забави крачка, нито вдигна глава, но се зачуди как Робинс е разбрал, че предишните жертви са художнички.

— Хайде, Робърт, аз съм. Пак търсиш сериен убиец, нали? Той дебне художнички, така ли?

Хънтър не му обърна внимание.

Фасадата на тухлената сграда беше нашарена с разноцветни графити. Карлос и двама полицаи стояха под импровизиран брезентов навес до входа на старото депо. На металната врата зад тях беше нарисуван силует на дългокоса танцьорка на пилон, наведена напред. Разтворените й крака очертаваха идеална, обърната надолу V-образна форма.

Гарсия тъкмо беше вдигнал ципа на гащеризона си от тайвек, когато видя, че партньорът му идва.

— Не забеляза ли, че вали? — попита той, когато Робърт стигна до заслона.

— Обичам дъжда — отвърна Хънтър и изтръска водата от косата си.

— Да, виждам. — Карлос му даде запечатан найлонов плик с бял гащеризон с качулка.

— Кой се е обадил? — попита Робърт и отвори плика.

— Стар бездомник — отговори полицаят най-близо до вратата, нисък и як, с лице като на булдог. — Каза, че понякога спи тук. Тази вечер искал да се скрие от дъжда.

— Къде е сега?

Ченгето посочи патрулната кола на двайсет и пет метра от мястото, където стояха.

— Кой разговаря с него? — Хънтър погледна Гарсия, който поклати глава.

— Току-що пристигнах.

— Сержант Травис — отвърна ченгето. — Той е с него.

Робърт кимна.

— Някой от вас влизал ли е вътре?

— Не. Дойдохме след криминалистите. Заповедите ни са да стоим навън, да си мокрим задниците и да играем ролята на пазачи на нощен клуб за вас, важните клечки от отдел „Убийства“.

Карлос се намръщи и погледна партньора си.

— Предполагам, че смяната ти е свършвала, когато са ти се обадили — рече Хънтър.

— Да. — Полицаят прокара два пръста по мустаците си.

Робърт дръпна ципа на гащеризона.

— Е, полицай…

— Дониковски.

— Е, добре, полицай Дониковски, сега вече може да изпълниш задължението си на пазач на нощен клуб. — Той кимна към вратата.

Гарсия се подсмихна.

Първата стая беше широка четири и половина метра и дълга шест метра. И нейните стени бяха изрисувани с графити. На пода се сипеше дъжд през прозорец без стъкла вляво от вратата. В единия ъгъл бяха натрупани изхвърлени консерви и опаковки от храна и стар сламеник. Подът беше осеян с боклуци. Робърт не видя кръв никъде.

Познатата силна светлина от прожектора на криминалистите струеше от следващата стая, откъдето се чуваха и приглушени гласове.

Докато се приближаваха до вратата, Хънтър долови смесица от миризми — предимно на застояла урина, мухъл и отпадъци, характерни за всяка стара, порутена сграда, понякога използвана от скитници. Имаше обаче и четвърта, по-слаба миризма, не като противната смрад на разлагащ се труп, а на нещо друго. Познаваше този мирис. Спря и подуши въздуха няколко пъти. С периферното си зрение забеляза, че партньорът му прави същото. Карлос пръв разпозна миризмата. Последния път, когато я беше помирисал, повърна веднага. И този път не беше по-различно.