Хищникът

12.

Преди Гарсия да успее да измисли какво да каже, капитан Барбара Блейк влезе в стаята, без да почука.

Тя беше поела командването на отдел „Обири и убийства“ след пенсионирането на дългогодишния му шеф капитан Уилям Болтър, изпреварвайки дълъг списък с кандидати. Барбара беше интересна жена — елегантна, привлекателна, с дълга черна коса и загадъчни черни очи, които не издаваха нищо. Въпреки възраженията на някои в отдела тя бързо си спечели славата на сериозен капитан с железен юмрук. Не се плашеше лесно, не се оставяше да я будалкат и нямаше нищо против да ядосва влиятелни политици или високопоставени лица от правителството, ако това означаваше да се придържа към онова, което смята за правилно. Само за няколко месеца тя завоюва доверието и уважението на всеки детектив под нейно командване.

Приятелството между капитан Блейк и доктор Уинстън датираше отдавна — повече от двайсет години. Новината за смъртта му я потресе и изкара дъха й като удар в диафрагмата и тя искаше отговори.

Блейк долови напрежението на Карлос веднага щом влезе в кабинета, и повдигна вежди.

— Какво се е случило? Разполагаме ли с нещо вече?

Гарсия й подаде разпечатката.

— От месарницата.

Също като Карлос и тя не видя написаното веднага.

— Какво гледам, по дяволите?

Той посочи буквите.

Капитанът стрелна с поглед Хънтър.

— Това на стената на магазина ли беше?

— На тавана. Точно над мястото, където е била оставена жертвата.

— Но таванът е издраскан с графити. Защо мислиш, че думите имат нещо общо с жертвата?

— По две причини. Първо, това не са графити като останалите на тавана, а написано на ръка послание. Второ, боята беше по-ярка и по-прясна, отколкото на другите графити.

Барбара отново насочи поглед към разпечатката.

Робърт млъкна и изведнъж започна да претърсва бюрото си.

— Какво търсиш? — попита тя.

— Диска с видеофайла, който взехме от моргата вчера. — Искам да проверя нещо. — Намери го и го пъхна в дисковото устройство на компютъра си.

Гарсия и Блейк се приближиха до бюрото му.

Видеозаписът започна и той го превъртя до сцената, където доктор Уинстън изваждаше бомбата от зашитата жертва. Плейърът на компютъра му нямаше функция да увеличава кадрите и Робърт трябваше да щрака бутона Плей/Пауза, за да увеличи бавно точното място, което искаше. Той се втренчи в малък сегмент два пъти и после се обърна към партньора си и капитана:

— Доктор Уинстън е с гръб към камерата, затова трябва да уцелим подходящия момент, но вижте движението на ръката му ето тук.

Очите на тримата бяха приковани в екрана.

Хънтър превъртя и пусна записа още два пъти.

— Има леко потрепване — отбеляза Карлос, — сякаш ръката му среща препятствие.

— Точно така — съгласи се Робърт. — Имаш ли хронометър?

Гарсия надигна ръкава си и погледна часовника си.

— Разбира се.

— Нагласи го. Готов ли си? Пускай. — Хънтър включи записа. Точно след десет секунди екранът се изпълни със статични смущения.

— Спусъчен механизъм с десетсекундно закъснение? — попита капитанът и погледна Робърт. — Нещо като граната?

— Да.

— Спусъчните механизми на повечето гранати трябва да се активират ръчно. Какво е активирало тази? — зачуди се Карлос.

Хънтър потърка лице.

— Това е въпросът, който се върти в главата ми. Онзи, който е поставил бомбата в жертвата, не е можел да бъде сигурен кога точно ще бъде извадена. Това означава, че бомбата не е била свързана с таймер, нито дистанционно активирана.

Гарсия кимна.

— Ами ако в случая спусъкът е бил задържан не от предпазител като при повечето гранати, а от тясното пространство, в което е била сложена бомбата? — предположи Робърт. — С нещо като пружина, притискана от тялото на жертвата.

Карлос и Блейк се спогледаха и се замислиха.

— Тогава изваждането на бомбата от жертвата е освободило спусъка. — Гарсия се почеса по главата. — Възможно е — и много изобретателно.

— Фантастично. — Барбара сбърчи чело. — За убиеца това е игра. Тя посочи разпечатката. — Дори ни е написал, че бомбата е в жената.

Хънтър поклати глава.

— Убиецът не е информирал нас, капитане.

— Моля?

— Убиецът е информирал жертвата.