Хищникът

58.

Хънтър прекара нощта пред компютъра, опитвайки се да разбере коя всъщност е Уитни Майърс.

Сутринта след чаша силно кафе той отново отиде в Кълвър Сити в ателието на Кели Дженсън. Примигващата червена светлинка, която беше видял снощи от прозореца, беше безжична камера за наблюдение, скрита нависоко в ниша в стената и насочена към малкия паркинг. В ателието на Кели нямаше компютри, затова камерата не беше нейна.

В шест часа в съседство с паркинга беше отворен само универсалният магазин на господин Уонг. Робърт извади късмет. Безжичната камера принадлежеше на стария, подобен на птица китаец.

Сбръчканото лице и наблюдателните очи на господин Уонг загатваха за дългия му живот и за огромните знания, които беше натрупал през годините. Той обясни на Хънтър, че е помолил сина си Фанг Ли да монтира камерата, след като старият му пикап „Форд“ бил разбит няколко пъти.

Робърт го попита колко време пази записите.

— Една година — отвърна господин Уонг с широка усмивка, която, изглежда, никога не слизаше от лицето му.

— Имате записи от една година? — изненада се детективът.

— Да. Всяка минута. — Гласът на господин Уонг беше като шепот, но думите излизаха бързо, сякаш се боеше, че времето няма да му стигне да каже каквото иска. Произношението му беше перфектно и показваше, че живее отдавна в Съедините щати, но изреченията му бяха насечени. — Фанг Ли е умен. Добър е с компютрите. Направи програма, която слага в кутия файловете. Дванайсет месеца и файловете се изтриват автоматично. Не трябва дори да си мръдне пръста.

Робърт наклони глава.

— Умно. Може ли да ги видя?

Старият китаец присви очи в толкова тънка линия, че Хънтър помисли, че ги затвори.

— Искате да видите компютъра в магазина?

Робърт кимна.

— Да. Бих желал да прегледам записите отпреди няколко седмици.

Господин Уонг се поклони и усмивката му стана още по-широка.

— Добре, няма проблем, но аз не разбирам нищо. Трябва да говоря с Фанг Ли. Той не е тук. Ще му се обадя. — Китаецът протегна ръка към телефона зад гишето и заговори на мандарин. Разговорът продължи не повече от няколко секунди. — Фанг Ли идва. Ще дойде много бързо. Не живее далеч. — Той погледна часовника си. — Още не е отишъл на работа. Рано е.

Хънтър го попита за Кели Дженсън. Господин Уонг отговори, че тя пазарувала при него почти всеки ден, но понякога не се появявала по няколко седмици. Много я харесвал. Била много учтива, винаги щастлива и много красива.

— Ако беше в моята страна, всички в селото щяха да искат да се оженят за нея.

Робърт се усмихна и огледа магазина докато чакаше. Купи си чаша кафе, претоплено в микровълновата фурна, и пакет телешки хапки „Териаки“. След няколко минути дойде Фанг Ли. Наближаваше трийсетте и имаше дълга черна коса, която блестеше като на реклама за шампоан. Чертите му бяха поразителни, копие на баща му като млад, но много по-висок и атлетичен. Той заговори бързо с баща си, а после се обърна и протегна ръка на Хънтър:

— Аз съм Фанг Ли, но всички ме наричат само Ли.

Робърт се представи и му обясни целта на посещението си.

— Добре. Елате с мен и ще ви покажа. — Той го заведе през задната врата в голямо, подредено складово помещение, в което се разнасяше приятно сладникаво ухание — комбинация от екзотични подправки, сапуни, плодове и неизгорял тамян. В отсрещния край, нагоре по дървено стълбище, се намираше офисът на магазина. На стените бяха окачени стотици китайски календари. Хънтър не беше виждал толкова много на едно място. Все едно бяха тапети. Имаше няколко стари метални шкафа, дървена лавица, охладител за вода и голямо бюро с компютърен монитор. На екрана пробягваха китайски йероглифи.

Ли се подсмихна, като ги прочете.

— Какво пише? — попита Робърт.

— „Бъди какъвто си. Няма друг по-подходящ за работата.“

Хънтър се усмихна.

— Вярно е.

— Баща ми обича поговорките, но предпочита сам да си ги измисля, затова програмирах скрийнсейвър, който показва списък с неговите мъдрости.

— С компютърно програмиране ли се занимавате?

— Да.

— Баща ви каза, че сте запазили записи от цяла година.

— Така е. Той е маниак по подреждането. — Ли посочи склада. — При него всичко е на мястото си.

Робърт кимна.

— Освен това много държи на сигурността. Имаме пет камери, които снимат денонощно, една, насочена към предната врата, друга — към паркинга отзад и три в магазина. Няма начин да архивираме толкова много информация без огромно пространство на хард диска или невероятно компресиране на записите. Затова създадох програма, която автоматично компресира файловете на всеки три дни и после ги архивира във външни твърди дискове с голям обем. — Отмести назад стола си и посочи четири малки черни кутии под бюрото. — На всеки дванайсет месеца файловете се изтриват сами и освобождават пространство. — Той се обърна към Хънтър: — Е, какво ви трябва, детектив?

Робърт написа нещо на листче и го сложи на бюрото пред Ли.

— Искам копие на всички записи между тези дати.

Китаецът погледна листчето.

— Цяла седмица? И от петте камери?

— Може би, но нека започнем с онази на паркинга.

Ли се закашля.

— Това са сто шейсет и осем часа. Записите са компресирани, но ще трябват… — Присви очи и безмълвно раздвижи устни. — Трийсетина дивидита. Може би повече. За кога ви трябват?

— За вчера.

Лицето на Ли пребледня. Той погледна часовника си.

— Дори да имах професионална копирна машина за дивидита, а аз нямам, пак щеше да отнеме почти цял ден.

Детективът се замисли.

— Почакайте. Казахте, че по-старите файлове се съхраняват в тези външни хард дискове, нали? — Посочи черните кутии. — Файловете от онези дати там ли са?

Ли веднага разбра какво предлага детективът и се усмихна.

— Да. Много добра идея. Може да вземете целия твърд диск. Там няма нищо друго, освен архивирани записи от камерата. На баща ми няма да му трябват.

Хард дискът се свързва лесно с всеки компютър. Това ще ви спести много време, но ще трябва да разкомпресирате файловете.

— Ще го направим.

Ли кимна.

— Нека да ви покажа как да ги намерите.