Хищникът

22.

В съзнанието на Робърт изплува думата „вманиаченост“. Четири години беше предостатъчно време за повечето хора да схванат намека и да продължат с живота си. Дениз му разказа колко собственически се е държал Патрик с Лора и колко я е ревнувал и въпреки че не й е посегнал, докато са живеели заедно, имал проблеми с избухливостта си.

— Знаете ли дали някой друг, освен вас има ключове за апартамента на Лора?

Дениз отново отпи от уискито, замисли се и погледна съпруга си.

— Не ни е известно.

— Лора не е ли споменавала дали е давала ключове на някой друг?

Дениз категорично поклати глава.

— Тя не позволяваше на никого да влиза в апартамента и ателието й. Обичаше да работи в уединение. Въпреки че постигна успех, Лора не го правеше за пари. Рисуваше за себе си. Това беше начин да изрази чувствата си. Не обичаше много да прави изложби — нещо, за което повечето художници живеят. Доколкото знам, не водеше гаджетата си в апартамента. И никога не се обвързваше емоционално.

— А имаше ли близки приятели?

— Аз бях най-близката й приятелка. — Гласът й отново потрепери леко.

— Никой друг, освен семейството?

— Художниците са самотници, детектив. Прекарват повечето си време сами и работят. Лора имаше познати, но никого, когото можеше да нарече близък приятел.

— Не поддържаше ли връзка с бивши съученици, състуденти и колеги?

Дениз повдигна рамене.

— Може би е говорила по телефона или са се срещали на чашка, но не мога да ви кажа с кого. Единственият, за когото се сещам, е Калвин Ланге, уредникът на художествената галерия „Даниъл Росдейл“, човекът, който даде тласък на кариерата й. Той я обичаше много и тя него. Често говореха по телефона и се срещаха.

Рой кимна в знак на съгласие.

Хънтър си записа името на Калвин Ланге и очите му се върнаха на фотографиите в рамки на дървеното писалище.

— Предполагам, че успелите художници имат почитатели.

Дениз кимна гордо.

— Мнозина харесваха и се възхищаваха на творбите й.

— Лора споменавала ли е за някои… — Той потърси подходяща дума. — Настоятелни почитатели?

— Имате предвид… да я преследват? — Тя заекна неуверено.

Хънтър кимна.

Дениз изпи остатъка от уискито си на един дъх.

— Не съм се замисляла за това, но наистина спомена за нещо такова преди няколко месеца.

Робърт остави снимката, която държеше.

— Какво по-точно ви каза?

Жената се втренчи в белия непалски килим в средата на стаята, докато се опитваше да си спомни.

— Само че започнала да получава имейли от някого, който бил влюбен в картините й.

— Показвала ли ви е имейлите?

— Не.

Хънтър погледна въпросително Рой, който поклати глава.

— Каза ли ви какво пише в тях?

— Не. Лора не го смяташе за важно и само сподели, че е почитател, който се възхищава на творбите й, но аз имах чувството, че нещо я плаши — отвърна Дениз.

Робърт пак отбеляза нещо в тефтерчето си.

Дениз се приближи до Хънтър, застана до него и го погледна в очите.

— Колко добри сте вие и екипът ви, детектив?

Той се намръщи, сякаш не разбра въпроса.

— Искам да знам дали можете да хванете копелето, което нарани дъщеря ми и я отне от мен. — Тъгата в гласа й беше изчезнала, заменена с безспорен гняв. — Не ми казвайте, че ще направите всичко възможно. Полицаите винаги правят всичко възможно, а това рядко е достатъчно. Знам, че ще направите всичко възможно, детектив. Искам да ме погледнете в очите и да ми кажете, че вашето „всичко възможно“ ще бъде достатъчно. Обещайте ми, че ще заловите негодника. И че ще накарате този изрод да си плати.