Хищникът

91.

Пътуването до дома на Купър, бившия началник на полицията в Хийлдсбърг, отне на Робърт по-малко от петнайсет минути.

Той слезе от колата и докато затваряше вратата, на верандата на къщата излезе жена — на шейсет и пет години, слаба, но не и мършава. Носеше семпла синя рокля и престилка с джоб. Имаше продълговато лице и прошарена права коса, дълга до раменете.

— Добро утро — усмихна се тя. Гласът й беше малко дрезгав, сякаш бе настинала. — Вие сигурно сте детективът от Лос Анджелис, за когото Том спомена.

— Сините й очи се спряха на лицето на Хънтър. Бяха нежни като гласа й.

— Да, госпожо — отвърна той и се приближи до нея. Показа документите си и тя ги прегледа внимателно като опитен професионалист.

— Казвам се Мери. — Жената протегна ръка. — Съпругата на Том.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо.

Те си стиснаха ръцете и Хънтър се изненада колко много сила е събрана в малката й ръка.

— Том лови риба на езерото. — Тя поклати глава в знак на шеговито неодобрение. — Все лови риба — засмя се жената. — Е, поне си намира работа, иначе ще кове нещо в къщата по цял ден.

Робърт се усмихна учтиво.

— Тръгнете по онази пътека и ще стигнете до малък хълм. — Тя посочи тясна просека, която водеше навътре в гората вдясно от къщата. — Не може да не го видите. — Мери набързо огледа небето. — Имате ли чадър в колата?

— Боя се, че нямам.

Тя му се усмихна мило.

— Почакайте малко. — Тя се върна в къщата и след няколко секунди се появи отново, носейки служебен полицейски дъждобран. — Скоро ще завали и по-добре вземете това или може да настинете. — Мери му даде дъждобрана. — Том има достатъчно кафе и кекс, за да изхрани и двама ви за ден и половина.

Хънтър й благодари още веднъж и тръгна по пътеката, която зави наляво и надясно няколко пъти, като ставаше все по-стръмна, колкото по-навътре навлизаше в гората, и накрая го заведе на уединено място край езерото Сонома. Стигна до площадка от пръст и камъни в края на пътеката и спря. Там нямаше никого. Водите на езерото бяха спокойни, дори неподвижни. Отстъпи назад и се заслуша. Нещо не беше наред.

Изведнъж се завъртя и извади пистолета си.

— Хей, спокойно. — Мъжът, който стоеше на метър и половина от него с вдигнати ръце, наближаваше седемдесетте и беше висок и строен. Над ушите му падаха кичурчета бяла коса. Носеше очила с черни рамки, а белите му като памук мустаци изглеждаха твърде гъсти за слабото лице и тънките му устни. Въпреки възрастта си той имаше такъв вид, сякаш би се справил с всякакви схватки. — Чухте ли ме да идвам зад вас? — с властен тон попита той.

— Нещо такова — отвърна Хънтър, като продължаваше да го държи на прицел.

— По дяволите, или аз губя способностите си, или вие имате фантастичен слух. И страшно бързо извадихте пистолета. — Той изчака няколко секунди. — Аз съм Том Купър. А вие сигурно сте детектив Робърт Хънтър от отдел „Обири и убийства“ в Лос Анджелис. Може ли да сваля ръце?

— Да. Съжалявам. — Хънтър дръпна предпазителя и прибра пистолета в кобура.

— Но не стъпвате много леко. Чух ви, че идвате още на половината на пътеката.

Робърт погледна изкаляните му ботуши.

— Съжалявам. Старите навици умират трудно. — Купър му подаде ръка и той я стисна. — Настанил съм се ей-там. — Посочи друга пътека, която се виеше между дърветата вляво. Робърт тръгна след него и скоро се озова на разчистено място, където бяха наредени рибарско столче и малка плетена кошница с храна. — Вземете си кафе и кекс, ако искате. Рибар ли сте?

— Опитах веднъж, когато бях малък. — Хънтър поклати глава, докато си наливаше кафе от единия от двата големи термоса. — Не ме биваше.

— Никой не го бива, ако лови риба само веднъж. Аз го правя от години и пак има какво да науча. — Взе тънка въдица, извади два живи черни пясъчни червея от кутията и наниза слузестите им тела на кукичката. — Предпочитам живата стръв.

— По-хубава е за рибата — съгласи се Робърт. — И тъй като хвърляте уловените риби обратно в езерото, те може да се почерпят с нещо вкусно в замяна за надупчените им от кукичката уста. — Хънтър отпи от кафето и кимна. Беше хубаво като онова в полицейския участък.

Купър го изгледа с любопитство.

— Нямам живарник, нито съдове, в които да занеса улова вкъщи. Наблюдателен сте, но нямаше да сте детектив, ако не бяхте. — Той хвърли въдицата в езерото. — Е, знам, че не сте били толкова път, за да научите нещо за риболова или да си побъбрите. По телефона ми казахте, че искате да говорите с мен за случая „Харпър“.

— Спомняте ли си го добре?

Купър се втренчи в Робърт.

— Такова местопрестъпление не се забравя, детектив. Не ме интересува колко сте опитен. Знам, че първо сте минали през управлението, защото Суарес ми се обади. Видели сте снимките. Може ли някой да ги забрави?

Хънтър не отговори.

— Не ми казахте много по телефона, но предполагам, че не е необходимо. Единствената причина отдел „Убийства“ в Лос Анджелис да се интересува от случай отпреди двайсет години в малък град е, защото разследвате нещо много сходно със случилото се тук.

Робърт се вгледа в отражението си във водата.

— Ако съм прав, сходството е много по-голямо, отколкото си мислите.