Хищникът

25.

Уитни Майърс влезе в офиса си в Лонг Бийч. Франк Коен, помощникът й и експерт по проучванията, прелистваше компютърни разпечатки. Той вдигна глава, когато тя затвори вратата след себе си.

— Здравей — каза Франк и намести очилата си на дългия си, заострен нос. — Провървя ли ти? — Знаеше, че е прекарала по-голямата част от деня в мансардата на Катя в Западен Холивуд.

— Намерих няколко улики. — Майърс хвърли чантата си на стола зад бюрото си със стъклен плот и взе каната с прясно сварено кафе, чието ухание се разнасяше в кабинета. — Катя е отвлечена от апартамента й. — Наля си кафе и сложи лъжичка кафява захар.

Коен се наведе напред.

— Точно както баща й каза, намерих хавлията в кухнята — продължи Уитни. — Миризмата по нея беше съвсем лека, но съвпадаше с балсама за коса в банята й на горния етаж. Двата й куфара бяха на поставката в края на леглото.

— Куфари? — намръщи се той.

Майърс се приближи до големия прозорец с изглед към булевард „Уест Оушън“.

— Катя Кудрова току-що се е върнала от турне с Лосанджелиската филхармония. Отсъствала е два месеца — обясни тя. — Не е имала време дори да разопакова багажа си.

— Откри ли чантата и мобилния й телефон?

Уитни поклати глава.

— Само ключовете за колата й, както каза баща й.

— Някакви следи от влизане с взлом?

— Не. Ключалките на вратите, прозорците и балкона са непокътнати.

— А следи от борба?

— Никакви, освен ако не се брои хавлията на пода на кухнята и бутилката бяло вино, извадена от хладилника.

Коен изкриви устни.

— Имала ли е любовна връзка?

— Не и с някого, който би я чакал в апартамента й, ако това си мислиш. Срещала се е с новия диригент на филхармонията, Филип Стайн, но очевидно не е било нищо сериозно.

— И той ли е мислел така?

— Стайн си е падал по нея. Баща й каза, че Катя избягвала сериозните връзки. Музиката била истинската й любов.

Коен направи гримаса.

— Сериозни.

— Катя и Филип били заедно на турнето и преди да попиташ, нямаше следи той да е бил в дома й с нея онази нощ. Тя скъсала с него преди няколко дни, точно преди последния им концерт.

— Обзалагам се, че това никак не му е харесало.

— Никак.

— И къде е той сега? Или по-точно къде е бил вечерта, когато са се върнали в Лос Анджелис?

— В Мюнхен.

— Мюнхен, Германия?

Майърс кимна.

— Толкова бил разстроен. Не се прибрал с филхармонията след последния им концерт, а отлетял право за Германия. Семейството му е оттам. Не може да я е отвлякъл, какъвто и мотив да има.

Помощникът почука с писалката по зъбите си.

— Луксозните жилищни сгради в Западен Холивуд не са ли претъпкани с охранителни камери и други такива неща? Ако някой е отвлякъл Катя от апартамента й, това трябва да е заснето някъде.

— Човек би си го помислил, нали? Прав си, има камера в асансьора, две във фоайето и друга в подземния паркинг, но услужливо е имало токов удар и таблото с бушоните изгоряло вечерта, когато Катя се върнала от турнето. Камерите не са работили няколко часа. Няма записи.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо. Баща й не се е сетил да попита портиера за камери. Затова не спомена нищо, когато се срещнахме.

Коен направи гримаса.

— Знам. Това говори за професионално отвличане, нали?

— Някой свързал ли се е със семейството? Има ли искане за откуп?

Майърс поклати глава и се върна до бюрото си.

— Нищо и това ме озадачава. Дотук всичко сочи професионална работа. А професионалистите винаги искат пари. Катя и семейството й са богати и откупът може да бъде за милиони. Тя е изчезнала от близо четирийсет и осем часа, но досега никой не се е обадил.

Коен отново почука с писалката по зъбите си. Той работеше с Уитни отдавна и знаеше, че в професионалните отвличания, комуникацията между похитителите и изнудваните обикновено се установява бързо, ако е възможно преди потърпевшият да има шанс да намеси властите. Ако похитителят не искаше пари, тогава имаха работа не с похитител, а с хищник.

— Но нещата стават по-лоши — продължи Майърс и се облегна назад на стола си. — Нашият извършител обича игричките.

Коен престана да почуква с писалката.

— Какво имаш предвид?

— В кухнята имаше телефонен секретар.

— Е, и?

Тя остави напрежението да продължи още малко.

— Машината беше пълна докрай. Имаше шейсет съобщения.

Лявото око на Коен потрепна.

— Шейсет?

Майърс кимна.

— Прослушах ги всичките. — Тя отпи от кафето. — Нямаше нито дума. Абсолютно мълчание, нито дори тежко дишане.

— Всичките са били празни?

— Така звучеше. Помислих си, че нещо не е наред с телефона или с машината, докато не стигнах до последното съобщение.

— И? — Той отвори широко очи.

— Чуй го с ушите си. — Уитни прерови чантата си, извади електронен диктофон и го подхвърли на помощника си.

Той веднага го сложи пред себе си на бюрото, нагласи очилата на носа си и натисна бутона за пускане на записа. Изминаха няколко секунди мълчание и после от малката тонколона се разнесе слаб бял шум, който продължи няколко секунди.

— Статичен шум?

— Отначало прилича на това, нали? Но го изслушай пак. Внимателно.

Коен протегна ръка към диктофона, превъртя записа, доближи го до дясното си ухо и се заслуша много внимателно.

Кръвта във вените му се смрази.

— Какво е това, по дяволите?

Подобният на статичен шум звук прикриваше нещо друго, което звучеше като шепот. Коен го изслуша още няколко пъти. Нямаше съмнение, че е записан неразбираем шепот.

— Някой казва ли нещо или само се опитва да си поеме дъх?

— Нямам представа. — Майърс повдигна рамене.

— Аз направих същото като теб. Изслушах го много пъти и пак не ми стана ясно. Но ще ти кажа нещо. Ако намерението на онзи, който е оставил съобщението, е било да уплаши Катя, той е постигнал целта си. Звукът е като на полтъргайст, готов да изскочи от телефона. Ужасно ме уплаши.

— Мислиш ли, че това е гласът на похитителя?

— Или е неговият, или на някого с много извратено чувство за хумор.

— Ще го занеса на Гус в студиото. — Коен подхвърли диктофона в ръката си. — Ако прехвърлим записа в анализираща гласа програма, може да го изчистим и забавим. Убеден съм, че ще дешифрираме какво казва. Ако казва нещо.

— Чудесно. Направи го.

— Баща й знае ли за това? — Той беше наясно, че Майърс постоянно поддържа връзка с Леонид Кудров, но фактът, че няма да съобщи нищо важно, беше обезсърчителен.

— Още не. Ще изчакам да видя дали Гус ще разбере нещо и после пак ще се обадя на господин Кудров. — Тя прокара пръсти през косите си. — А сега готов ли си за следващия номер?

Коен стрелна очи към нея.

— Има и още?

— Докато прослушвах съобщенията, поглеждах часовника в кухнята на Катя.

— Добре.

— И изведнъж осъзнах, че има общ фактор, който свързва съобщенията.

— Какъв фактор?

— Времетраенето.

— Какво?

— Знам, че звучи налудничаво, но прослушах всяко съобщение два пъти. Отне ми известно време. — Тя застана пред бюрото си и се подпря на ръба. — Всичките са дълги дванайсет секунди.

Коен присви очи.

— Дванайсет секунди? И шейсетте?

— Да. Нито секунда повече или по-малко. Дори последното съобщение със зловещия шепот е точно дванайсет секунди.

— И това не е повреда в телефонния секретар?

— Не.

— Някой е нагласил машината да записва само дванайсет секунди?

Майърс го погледна изпитателно.

— Не знам дали това може да се направи.

— И аз не съм сигурен, но се опитвам да огледам нещата от всички страни.

— Дори да е възможно, кой би нагласил времето за записване на съобщения само на дванайсет секунди?

И Коен си задаваше същия въпрос.

— Заинтригува ме — заяви той и отново се втренчи в диктофона. — В това трябва да има някакво значение. Няма начин дванайсетте секунди запис да са случайно съвпадение, по дяволите.

— Няма начин — съгласи се Уитни. — И ще трябва да разберем какво означават.