Хищникът

108.

Робърт вече говореше по телефона с отдел „Специални операции“. Каза им да изпратят екипи в дома и на работното място на репортера. Ако го забележеха, трябваше веднага да го спрат и арестуват. Обявиха за издирване и колата му.

Стигнаха до Санта Кларита, потеглиха нагоре към хълмовете и завиха надясно по малък тесен път, който продължаваше петстотин метра и водеше към входа на стария хоспис „Сейнт Майкъл“.

— По-добре да слезем и да вървим пеша — предложи Хънтър, когато бяха на двеста метра от входа. — Не искам да го предупредим, че идваме.

Гарсия кимна и намери скрито място зад няколко високи дървета, където да оставят колата.

Двамата бързо извървяха остатъка от пътя през високата растителност и намериха укритие на седемдесет и пет метра от порутения хоспис.

Сградата беше двуетажна и заемаше площ от триста квадратни метра. По-голямата част от фасадата беше разрушена, покривът беше хлътнал върху последния етаж и навсякъде имаше следи, че преди време там се е разразил голям пожар. На някои места зееха дупки. Навсякъде бяха разпръснати отломки.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Карлос. — Струва ми се, че няма никого.

Робърт посочи към земята пред главния вход, където се виждаха пресни следи от автомобилни гуми.

— Някой е тук отскоро.

Следите заобикаляха сградата и водеха отзад — единственото място, където стените изглеждаха непокътнати. Детективите наблюдаваха от разстояние известно време, търсейки камери или признаци на живот, но не забелязаха нищо.

— Да се приближим — каза Робърт.

Следите от гуми свършваха до голямо стълбище и рампа за инвалидни колички, които водеха към подземния етаж на хосписа. На стъпалата имаше няколко отпечатъка, които влизаха и излизаха. Бяха на един и същ човек.

— Каквото и да става тук, там долу е. — Карлос кимна към стълбите.

Хънтър извади пистолета си.

— Има само един начин да разберем. Готов ли си?

Гарсия също взе оръжието си.

— Не, но да действаме.

За тяхна изненада двойните въртящи се врати в края на стълбището не бяха заключени. Двамата детективи ги бутнаха и влязоха.

Първата стая беше фоайе със старомодна рецепция. До стената вляво беше монтирано очукано полукръгло гише. Навсякъде бяха разхвърляни счупени мебели, покрити с прах, и стари дрипи. Зад рецепцията имаше други въртящи се врати.

— Тази работа никак не ми харесва — прошепна Карлос. — Тук нещо не е наред.

Робърт се огледа бавно. Пак не видя камери за наблюдение или някакъв друг вид охранителни мерки срещу неканени гости. Той кимна на Гарсия и двамата внимателно се приближиха към двойните врати.

Хънтър натисна дръжките. Не бяха заключени. Двамата детективи минаха през тях и се озоваха в широк коридор, дълъг десет метра. Една-единствена слаба крушка хвърляше малко светлина в мрака. От мястото, където стояха, видяха само една врата на половината разстояние до дъното на коридора.

— Не вярвам във вибрации, аури или други такива щуротии, но тук определено има нещо зловещо — рече Карлос. — Чувствам го в душата си.

Те продължиха да се промъкват крадешком и стигнаха до самотната врата вляво, която също не беше заключена.

Открехнаха я и влязоха в стая с размери седем на седем метра и обзаведена като дърводелска работилница — голяма чертожна маса, огромен тезгях, два стари метални шкафа, лавици на стените и множество инструменти, окачени на стените и разпръснати из помещението.

Детективите застанаха неподвижно и огледаха всичко. Приближиха се до чертожната маса и се вцепениха.

— Мамка му — промълви Карлос, когато видя чертежите и снимките на масата. Те показваха само едно нещо — предмет, който вече бяха виждали. Ветрилообразният нож, изваден от тялото на Кели Дженсън.

Робърт разпозна и нещата в малката кутия на тезгяха — самоактивиращите се механизми. Бяха три, готови да бъдат използвани. До тях намери друга кутия с две алуминиеви тръбички. Не беше необходимо да ги разглеждат отблизо, за да разберат какво представляват — прототипи на сигналната ракета, поставена в тялото на Джесика Блек. Той си помисли, че това е творческа камера на ужасите, фабрика на смъртта.

— Виж това — каза Гарсия, който гледаше другите рисунки на масата. — Чертежи на бомбата в Лора Мичъл.

Последва неловко мълчание.

Карлос огледа стаята още веднъж.

— Той може да направи всякакъв уред за мъчения и инструмент на смъртта.

Робърт също оглеждаше отново помещението — тавана, ъглите, стратегическите места… но пак не видя устройства за наблюдение.

— Ето! — Гарсия откъсна лист, залепен за стената.

— Какво намери?

— Прилича на план на подземния етаж.

Хънтър се приближи до него и се загледа в чертежа. Коридорът, в който се намираха, водеше към друг. Имаше четири коридора, всеки с по две стаи. Нямаше изход от другата страна. Единственият изход беше да се върнат обратно, откъдето бяха дошли, и да се качат по стълбите, по които бяха слезли.

Карлос почувства, че кръвта му се смразява.

— Осем стаи. Той може да държи тук осем жертви едновременно.

Робърт кимна.

— Така изглежда.

— Извратено копеле.

Хънтър се обърна. Беше забелязал нещо, окачено на стената, но не го беше взел. Голям метален ключодържател с няколко ключа.

— Бас ловя, че ключовете са за вратите.

— Да проверим — предложи Робърт.

Двамата излязоха от работилницата и бързо и тихо тръгнаха по обиколния коридор. Озоваха се точно в центъра на сградата. Коридорът беше дълъг осемнайсет–двайсет метра. Също като в предишния и там имаше една слаба крушка в метална решетка на стената.

— Какво искаш да направим? — попита Гарсия. — Да се разделим ли или да вървим заедно?

— Нека си дадем по-голям шанс и да се движим заедно. Така ще се прикриваме един друг.

— Добър избор. Накъде?

Хънтър посочи надясно.

Двамата пак запристъпваха безшумно и бързо стигнаха до първата стая в дъното на коридора. Дървената врата беше дебела и солидна. В долната й част имаше отвор за подаване на храна. Робърт започна да изпробва ключовете във връзката и намери ключа за вратата.

Кимна на Карлос, който отвърна със същото. И двамата бяха готови.

Детективите затаиха дъх, когато Хънтър допря гръб до стената вдясно от вратата и я отвори с едно бързо движение. Гарсия мигновено влезе вътре, протегнал напред двете си ръце и хванал пистолета си. Робърт го последва след секунда.

Стаята беше тъмна, но тънката струя светлина, която проникваше от коридора отвън, им помогна да видят обстановката. Помещението беше малко, може би метър на два. Имаше метално легло, избутано до едната стена, и кофа вдясно от леглото, нищо друго. Стените бяха от червени тухли, а подът беше бетонен. Приличаше на средновековна тъмница и ако страхът имаше мирис, стаята беше напоена с него. Вътре нямаше никого.

Карлос изпусна затаения си дъх и потрепери.

— Какво място. Дори въображението на Стивън Кинг не би родило тази адска дупка.

Робърт затвори безшумно вратата и двамата продължиха по-нататък. Коридорът зави наляво. Стигнаха до първата врата и той пак започна да изпробва ключовете. Стаята беше същата като първата и също тънеше в пълен мрак. И там нямаше никого.

Гарсия се изнерви.

Стигнаха до следващата врата и процедурата започна отново. Когато Робърт бутна вратата и влязоха вътре с насочени оръжия, те чуха слаб и уплашен вик.