Хищникът

33.

Патрик Барлет беше един от най-добрите финансови съветници в цяла Калифорния и управляваше фирмата си от четирийсетия етаж на прочутата кула 777.

Приемната на компанията му беше обзаведена, за да смайва. Хънтър си помисли, че Барлет несъмнено вярва в теорията, че парите привличат още пари.

Зад полукръглото гише от стомана и зелено стъкло стояха две секретарки. Синхронизираните им усмивки поздравиха Хънтър и Гарсия, докато детективите се приближаваха към рецепцията. Робърт показа служебните си документи, но сложи пръст върху думата „Убийства“. Усмивките на секретарките загубиха част от блясъка си. Две минути по-късно двамата детективи бяха поканени в кабинета на Патрик Барлет.

Приемната на фирмата беше внушителна, но кабинетът на Барлет беше величествен. Цялата западна стена представляваше огромен прозорец и предлагаше панорамен изглед към Лос Анджелис, който малцина бяха виждали. Подът беше от безупречно чисти голи дъбови дъски. Стените бяха боядисани в бяло със съвсем лек оттенък на синьо. Помещението беше пълно с остри ъгли и лъскави повърхности.

Барлет поздрави Хънтър и Гарсия с крепко ръкостискане.

— Моля, влезте — каза той със спокоен, плътен глас. — Извинявайте за бъркотията. Току-що дойдох. Идвам направо от летището.

Барлет беше на трийсет и една години, висок колкото Карлос, но с мускулесто телосложение на футболен защитник, слънчев загар и гъста кестенява коса. Очите му бяха тъмни, почти черни. Структурата на костите на лицето му беше привлекателна като на холивудска суперзвезда.

Докато обясняваше причината за посещението им, Хънтър забеляза промяна в очите на Барлет, сякаш нещо ценно се беше разбило на парчета.

Барлет седеше зад внушителното си бюро, без да отрони нито дума. Погледът му се задържа за няколко секунди върху Робърт, а после се отмести към малка снимка в рамка на бюрото, фотографията показваше три двойки на галавечеря. Патрик и Лора седяха един до друг. Изглеждаха щастливи влюбени.

— Трябва да има някаква грешка. — Спокойствието в гласа му се замени с изтерзано треперене.

Хънтър поклати глава.

— За жалост няма грешка.

— Трябва да има. Кой идентифицира трупа?

— Господин Барлет, няма грешка. — Този път гласът на Робърт прозвуча по-твърдо.

Патрик отново се загледа в снимката в рамка. Ръцете му се преместиха от бюрото на коленете, като на дете, което се опитва да скрие факта, че треперят.

— Кога видяхте госпожица Мичъл за последен път, господин Барлет? — попита Гарсия.

Мълчание.

— Господин Барлет?

Той погледна двамата детективи.

— Какво? Моля, наричайте ме Патрик.

— Кога видя госпожица Мичъл за последен път, Патрик? — малко по-бавно повтори Карлос.

— Преди няколко седмици, на закриването на изложбата й в… — Барлет се помъчи да си спомни името, но не можа. — Някъде в Западен Холивуд.

— Галерия „Даниъл Росдейл“? — помогна му Хънтър.

— Да, същата.

— Беше ли поканен? — попита Гарсия.

— Изложбата не беше с покани.

— Госпожица Мичъл знаеше ли, че ще отидеш? Тя ли ти каза да отидеш?

Държането на Барлет стана много по-твърдо.

— Обвинявате ли ме? — Той не изчака отговор. — Това е абсурдно. Ако мислите, че бих наранил Лора, тогава вероятно сте най-лошите детективи, които е имал този град. Или не сте си направили труда да проверите миналото ни. Ние имаме история заедно. Аз обичам Лора. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да й сторя зло.

Робърт забеляза, че Барлет не спомена факта, че не е бил в града, когато е бил открит трупът на Лора.

— Опита ли да се свържеш с нея отново след изложбата? Очевидно не сте се разделили в много добри отношения онази вечер.

— Какво? — Патрик се втренчи гневно в Карлос. — Това са глупости. Трябва първо да си изясниш фактите, детектив. Признавам, че онази вечер пийнах повечко и се държах като смешник, но това беше всичко. Нищо повече. И да, на другия ден й позвъних, за да се извиня, но отговори телефонният секретар.

— Остави ли съобщение?

— Да.

— Лора отговори ли на обаждането ти?

Барлет се изсмя нервно.

— Не. Тя никога не отговаря на обажданията ми. Свикнал съм.

— Защо спомена, че си се държал като смешник? — попита Гарсия. — Какво се случи?

Барлет се замисли, опитвайки се да реши дали да каже повече.

— Тъй като е очевидно, че ме подозирате, мисля да подновим разговора в присъствието на адвоката ми.

— Не те обвиняваме в нищо, Патрик — възрази Карлос. — Само си изясняваме някои неща.

— Струва ми се, че ме разпитвате. Затова, ако нямате нищо против, наистина мисля, че трябва да присъства адвокатът ми. — Барлет посегна към телефона на бюрото си.

Гарсия се наведе напред и прокара ръка по наболата си брада.

— Това е твое право, Патрик — поде Хънтър, — но няма да помогне на никого. И определено ще бъде загуба на време, което може да прекараме в издирване на убиеца на Лора.

Барлет престана да набира номера и погледна Робърт.

— Разбирам, че този стил на разследване те разстройва, но в момента всички са заподозрени и не бихме си свършили работата, ако не дойдем да похлопаме на твоята врата. Вечерта на закриването на изложбата на Лора, изглежда, е последният път, когато някой е видял жива госпожица Мичъл. Тогава си се карал с нея. Ти си интелигентен човек, затова си помисли. Като се имат предвид добре документираните ти изблици, историята ти с Лора Мичъл и фактът, че от четири години се мъчиш да си я върнеш, изненадан ли си, че сме дошли при теб? Ти какво би направил на наше място?

— Никога не бих сторил зло на Лора — повтори Барлет.

— Добре, но това не е начинът да го докажеш. Каквото и да направиш, със или без адвокат, пак трябва да отговориш на въпросите ни. Ще извадим съдебна заповед и нещата ще се проточат. — Хънтър многозначително съсредоточи очи върху снимката на бюрото. Барлет проследи погледа му. — Убиецът на Лора, жената, която си обичал толкова много, е на свобода. Наистина ли мислиш, че съпротивата ти и губенето на времето ни е добър избор?

Барлет не откъсна поглед от снимката.

Детективите зачакаха.

— Признавам, че ревнувах. — Очите на Патрик се замъглиха. — Онзи тип преследваше Лора навсякъде, където да отидеше, като гладно куче. Непрекъснато я зяпаше така, сякаш тя беше гола. И после ги видях да разговарят. Лора беше много затворена и не флиртуваше, затова ревнувах. Но в онзи тип имаше нещо различно.

— Какво? — попита Хънтър.

— Не знам. Изразът в очите му, когато я гледаше. Както казах, вървеше подире й като сянка. Стоеше на няколко крачки от нея, но не беше заради изкуството й.

— Откъде знаеш?

— Той нито веднъж не погледна картините й. Всички други обикаляха и се възхищаваха на изложбата, а той гледаше само Лора, сякаш тя беше изложбата.

— Не мислиш ли, че мнението ти за този човек може да е изопачено от факта, че си ревнувал от него? — попита Карлос.

Барлет поклати глава.

— Да, ревнувах от него, особено след като го видях да бъбри с Лора и тя да му се усмихва, но това не беше причината той да привлече вниманието ми. Забелязах начина, по който я гледаше още преди да разговарят. Уверявам ви, той не беше дошъл заради изложбата, а заради Лора.

— Каза ли на Лора? — попита Гарсия.

— Да, но тя не искаше и да чуе. Ядоса се. Мислеше, че ревнувам, но аз само се опитах да я предпазя.

Робърт извади снимка от папката, която носеше. Бяха я взели от галерията „Даниъл Росдейл“. Показваше високия, тъмнокос непознат, който, беше разменил телефонния си номер с Лора. Стоеше до нея и гледаше право в обектива. Хънтър сложи фотоса на бюрото пред Патрик.

— За този човек ли говориш?

Барлет се приближи и свъси вежди.

— Да, това е той.

— И не си го виждал преди?

— До онази вечер, не.

Телефонът на Робърт иззвъня в джоба му.

— Детектив Хънтър — отговори той и се заслуша. Очите му блестяха, когато се обърна към партньора си. — Шегуваш се.