Хищникът

51.

Уличното движение беше като религиозно шествие и на Гарсия му бяха необходими два часа, за да измине трийсет и седемте километра между Паркър Сентър и Лонг Бийч.

Лукас Лорънт, мениджърът на Кели Дженсън, имаше кабинет на петия етаж на Ист Бродуей Стрийт 246.

Лорънт беше на трийсет и няколко години, със смугла кожа, тъмнокафяви очи и късо подстригана коса, която беше започнала да се прошарва. Хънтър предположи, че бръчките около устните му се дължат на пристрастено пушене. Морскосиният костюм му стоеше добре, но вратовръзката му беше грозотия в стил Пикасо от ъгловати разноцветни кръпки, която можеше да си сложи само човек с огромно самочувствие. А Лорънт определено имаше самочувствие — онова, което идва с богатството и успеха.

Той стана от двойното бюро, издигнато на пиедестал, и посрещна двамата детективи на вратата. Ръкостискането му беше крепко като на бизнесмен, готов да приключи голяма сделка.

— Джоун ми каза, че сте детективи от полицията. — Лорънт погледна Хънтър. — Надявам се, че не сте художници и това не е номер да влезете при мен без уговорен час. — Той се усмихна и покрай очите му се появиха дълбоки бръчки. — Но дори да е така, това показва, че сте изобретателни и амбициозни.

— За съжаление наистина сме полицаи — отговори Робърт и му показа служебните си документи. Усмивката на мениджъра бързо помръкна. Едва тогава той си спомни, че преди две седмици бе съобщил за изчезването на Кели.

Хънтър му каза само най-необходимото. Лорънт пребледня и се прегърби на стола. Очите му унесено се втренчиха някъде през детектива.

— Но това е абсурдно… Убита? От кого? И защо? Кели беше художничка, а не наркодилър.

— Именно това се опитваме да разберем.

— Но тя щеше да има изложба след по-малко от два месеца… Щеше да ни донесе близо милион.

Двамата детективи се спогледаха обезпокоено, сякаш искаха да кажат: „Странен момент да мисли за пари.“

Лорънт започна да търси цигари в най-горното чекмедже на бюрото си.

— Обикновено не пуша в кабинета си — обясни той, — но сега се нуждая от цигара. Имате ли нещо против?

Робърт и Карлос повдигнаха рамене.

Лорънт поднесе цигарата към устните си, запали я с трепереща ръка и всмукна дима толкова дълбоко, сякаш животът му зависеше от това.

Двамата детективи седнаха на креслата с цвят на сьомга пред бюрото му и започнаха да му задават въпроси за взаимоотношенията му с Кели и какво знае за личния й живот. От отговорите на Лорънт и забележката му за единия милион бързо им стана ясно, че взаимоотношенията му с Кели са били деветдесет и девет процента делови.

— Имахте ли ключове от апартамента й? — попита Гарсия.

— Не, за Бога. — Той дръпна за последен път от цигарата, приближи се до прозореца, угаси я на перваза и я хвърли на улицата долу. — Кели не обичаше в апартамента и ателието й да ходят хора. Не ми позволяваше дори да видя картините й, преди да бъдат напълно завършени, и пак трябваше да я моля да ми ги покаже. Художниците са много самовлюбени и ексцентрични.

— Апартаментът й в Санта Моника и ателието й в Кълвър Сити, нали?

Лорънт кимна нервно.

— Прав ли съм да мисля, че вие и госпожица Дженсън сте ходили заедно на светски събития — вечери, приеми, изложби, раздаване на награди, такива неща?

— Да, доста често през трите години, докато я представлявах.

— Познавате ли някого, с когото се е срещала? Тя водеше ли гаджетата си на тези ангажименти?

— Кели? — Лорънт се изсмя напрегнато. — Последното, по което тя си падаше, бяха любовните връзки. Кели беше поразително красива. Мъжете се хвърляха в краката й, но тя нехаеше.

— Сериозно? — обади се Хънтър. — Имаше ли причина?

Лорънт сви рамене.

— Не съм я питал, но знам, че е била наранена от някого, когато е била влюбена преди няколко години. Такава рана никога не заздравява и те кара да бъдеш предпазлив с всяка връзка по-нататък. Разбирате ли какво искам да кажа?

— А знаете ли дали Кели е имала случайни връзки? — попита Карлос.

— Може би. Както споменах, тя беше поразително красива. Но не познавам мъжете, с които се е срещала. Тя не говореше за тези неща.

— Споменавала ли е за имейли, които са я уплашили или разстроили напоследък? — попита Робърт.

Лорънт се намръщи и се помъчи да си спомни.

— Нищо определено. Не съм сигурен дали някои са били страшни или разстройващи, но съм убеден, че получи няколко странни съобщения от влюбени почитатели. Това се случва по-често, отколкото си мислите. Съветвам моите художници да не им обръщат внимание и да не им отговарят.

— Да не им обръщат внимание?

— Почитателите идват със славата, детектив. Това е комплексна сделка, от която не можеш да се измъкнеш. И за жалост някои от тях са много особени, но обикновено не са злонамерени. Всички художници, които представлявам, имат почитатели. — Погледът му се насочи към пакета цигари на бюрото и той се поколеба дали да не запали друга, но вместо това започна да си играе с писалката си „Монблан“. — Мениджър съм на Кели от три години и през това време никога не съм я виждал нещастна или разтревожена. На лицето й винаги сияеше усмивка, сякаш беше татуирана на устните й. Наистина не си спомням да съм я виждал нещастна.

— Кога за последен път говорихте с госпожица Дженсън? — попита Гарсия.

— Трябваше да се срещнем на обяд на… — Лорънт прелисти подвързания с кожа дневник на бюрото си.

— На двайсет и пети февруари. Щяхме да обсъждаме предстоящата й изложба в Париж. Кели много се вълнуваше за пътуването от месеци, но не дойде на срещата и не ми се обади да я отложим. Опитах да се свържа с нея, но се включи телефонният й секретар. След два дни се отказах да я търся и се свързах с полицията.

— Известно ли ви е Кели да е била замесена с наркотици, хазарт или други лоши неща?

— Не, за Бога! Поне аз не знам. Кели дори не пиеше. Тя беше типичното добро момиче.

— Финансови затруднения?

— Едва ли. Тя печелеше много пари. Картините й се продаваха за хиляди.

Хънтър се запита дали ако хвърли стотачка през прозореца, Лорънт ще скочи да я вземе.

Преди да си тръгнат, той се спря на прага и се обърна към мениджъра:

— Знаете ли дали госпожица Дженсън е била приятелка с друга художничка от Лос Анджелис, Лора Мичъл?

Лорънт го погледна озадачено и сетне поклати глава.

— Лора Мичъл? Не съм сигурен. Стиловете им са различни.

Робърт го изгледа с любопитство.

— Ако искайте, вярвайте, но мнозина художници са странни в това отношение — поясни Лорънт и се намръщи замислено. — Някои не искат да общуват с художници с различен стил, а други изобщо не желаят да общуват с други художници. Защо питате?

— Само се чудя. — Хънтър му даде визитната си картичка. — Ако се сетите нещо друго, моля ви…

— Почакайте! — прекъсна го Лорънт. — Лора Мичъл и Кели се срещнаха. Беше преди няколко години. Съвсем бях забравил. Точно в началото на кариерата на Кели. Наскоро бях започнал да я представлявам. Интервюираха я за документален филм на кабелна телевизия. Нещо за новата вълна американски художници от Западния бряг. Участваха няколко художници. Мисля, че снимаха в… — Очите му се насочиха към празно място на стената. — Музеят „Гети“ или може би „Мока“, не съм сигурен. Но Лора Мичъл беше там в онзи ден.