Хищникът

98.

— По дяволите!

Тя погледна часовника на колата, изруга тихо и зави по улицата, където беше домът й край езерото Толука, в югоизточната част на долината Сан Фернандо. Нямаше съмнение, че щеше да закъснее, а мразеше да закъснява. Благотворителната галавечеря за набиране на средства трябваше да започне след седемдесет и пет минути, а само пътуването дотам щеше да й отнеме най-малко половин час. Имаше четирийсет и пет минути да се изкъпе, да направи косата си, да се гримира и да се облече. За жена като нея, която се гордее с външния си вид, това беше почти невъзможно.

Секретарката й беше напомнила много преди това, както я беше помолила, но катастрофа на магистрала „Холивуд“ я задържа трийсет и пет минути, а на светско събитие, където щяха да присъстват кметът на Лос Анджелис, губернаторът на Калифорния и много знаменитости, закъснението не беше най-добрият план за действие.

За да спести време, тя реши да прибере косата си на кок. Освен това знаеше коя рокля и кои обувки да си сложи.

Живееше в голяма двуетажна къща на задънена улица досами езерото Толука. Съзнаваше, че къщата е прекалено голяма за сам човек, но се влюби в нея, докато си търсеше жилище.

Тя паркира колата си „Додж Чалънджър“ на павираната алея пред къщата и неволно погледна часовника на таблото за пореден път.

— Мамка му!

Толкова много се притесняваше, че ще закъснее, че не забеляза микробуса, спрял на улицата близо до дома й.

Тя слезе от колата и зарови в чантата си за ключа, докато вървеше към вратата. Щом стигна до верандата, чу шумолене откъм подкастрените храсти в малкия преден двор. Спря и се намръщи. След няколко секунди се разнесе същият шум. Звучеше като драскане.

— О, не, не ми казвай, че имам плъхове — промълви.

Изведнъж чу скимтене и през храстите провря глава малко бяло кученце. Изглеждаше уплашено и гладно.

— Боже мой. — Тя се наведе, остави чантата си на пода и протегна ръка. — Ела, мъниче. Не се плаши. — Кученцето пристъпи напред и подуши ръката й. — Горкото. Обзалагам се, че си гладно. — Погали го по главата и прокара ръка по бялата козина на гърба му. Кученцето трепереше. — Искаш ли мляко?

Тя не го чу, докато се промъкваше към нея. Беше приклекнала и за него беше лесно да я надвие. Силните му ръце я блъснаха към храстите, откъдето беше дошло бялото кученце, и в същото време притиснаха влажна кърпа до устата й. Тя се опита да реагира, пусна кученцето и отчаяно протегна ръце назад да хване нападателя, но беше късно. И двамата го знаеха.

След секунди пред очите й падна мрак.