Хищникът

29.

Студиото на Густаво Суарес беше малко, но добре обзаведено, и се намираше в сутерена на едноетажна къща в Джеферсън Парк, Южен Лос Анджелис.

Гус беше аудиоинженер от двайсет и седем години. За професионалното му ухо беше необходима само една нота, от който и да е инструмент, за да я постави веднага на музикалната стълбица. Разбирането му на звуците обаче далеч не се изчерпваше само с музикалните ноти. Той се интересуваше от вибрациите и модулациите им, какво ги създава и как могат да бъдат променени от мястото и околната среда. Заради познанията, надарения слух и опита му полицаите в Лос Анджелис се бяха обаждали на Гус няколко пъти, когато звуците, шумът или аудиозаписът играеха важна роля в разследването.

Уитни Майърс се запозна с Гус чрез ФБР, докато се обучаваше да стане преговарящ. Пътищата им се пресякоха скоро след това, когато тя стана детектив в лосанджелиската полиция. Като частен детектив бе поискала два пъти експертното му мнение.

Густаво Суарес беше на четирийсет и седем години, с обръсната глава и повече татуировки от член на „Ангелите на ада“, но въпреки страховития си вид беше хрисим като кученце. Той отвори вратата на Франк Коен и мигновено остана разочарован.

— Къде е Уитни? — попита и надзърна зад Коен.

— Съжалявам, Гус. Само аз съм. Тя има работа.

— По дяволите. Облякох най-хубавата си риза. — Гус прокара пръсти по току-що изгладената си тъмносиня риза. — Дори си пръснах одеколон.

— Пръснал си? — Коен отстъпи назад и запуши носа си. — По-скоро си се изкъпал с него. Какъв е, по дяволите? „Олд Спайс“?

Суарес се намръщи.

— Харесвам „Олд Спайс“.

— Да, повече от другите хора, ако съдя по миризмата.

Гус не обърна внимание на забележката и го заведе в сутерена и студиото си.

— Е, с какво мога да ви помогна този път? Уитни не ми каза по телефона. — Той седна на стола си с колелца и го приближи до мишпулта.

Коен му даде дигиталния диктофон.

— Записахме го от телефонен секретар.

Суарес допря устройството до дясното си ухо и пусна записа. Когато чу странния звук, той протегна ръка към паничката със „Скитълс“ до записващата конзола. Обожаваше „Скитълс“. Помагаха му да се отпусне и да се съсредоточи.

— Мислим, че в статичния шум е скрит глас или шепот — добави Коен.

Гус прехвърли шепа „Скитълс“ от дясната в лявата си буза.

— Не е скрит, а си е там — заяви той и отново изслуша записа. — Определено е глас. — Суарес стана, приближи се до шкафа и извади тънък кабел, който приличаше на слушалки за айпод. — Ще включа това нещо, за да чуем по-добре.

Звукът през студийните тонколони беше по-силен и задъханият шепот стана по-доловим, но не и по-ясен.

— Устройство ли използва, за да прикрие гласа си? — попита Коен.

Гус поклати глава.

— Не звучи така. Това безспорно е статичен шум, смущения, причинени от друго радиовълново устройство или лош сигнал. Човекът вероятно е стоял до нещо или на място, което се влияе от пропадане на сигнала. Бих казал, че статичният шум е неволен.

— Можеш ли да го изчистиш?

— Разбира се. — Гус се усмихна самодоволно и се обърна към компютъра вляво от него. Включи отново записа и на екрана оживено започнаха да вибрират аудио-линии. Суарес пъхна в устата си още една шепа бонбонки и внимателно се втренчи в линиите.

— А сега ще пощипнем малко това бебче. — Той щракна няколко бутона и плъзна няколко фейдера на дигиталния еквалайзер в приложението на екрана. Статичният шум намаля поне с деветдесет процента. Задъханият шепот се чу много по-ясно. Гус си сложи професионални слушалки и отново го изслуша. — Това вече е умишлено.

— Кое? — Коен изви врат към инженера.

— Насилственият шепот. На когото и да е, гласът не е естествено дрезгав и шептящ тихо. И това е хитро.

— В какъв смисъл?

— Всеки човешки глас преминава през определени честоти, които са част от самоличността, разпознаваеми като отпечатъците или ретината. Имат определени високи, ниски и средни тонове, които не се променят дори ако се опиташ да замаскираш гласа си, като го промениш естествено по някакъв начин — фалцет или баритон, или друг. С подходящо оборудване можем да разпознаем тези тонове и да ги съпоставим с гласа на човека.

— Ти имаш оборудването, нали?

Суарес придоби обидено изражение.

— Разбира се, че го имам. Огледай се. Имам всичко необходимо за разпознаване на гласове.

— Тогава какъв е проблемът?

Гус се облегна назад и въздъхна продължително.

— Ще ти покажа. Сложи пръстите си точно под адамовата си ябълка.

— Какво?

— Ето така. — Той постави два пръста на гърлото си.

Коен направи гримаса.

— Направи го.

Той с нежелание имитира движението на аудио-инженера.

— А сега кажи нещо, като се помъчиш да преправиш гласа си — по-висок, по-нисък, дрезгав, детски, няма значение. Когато го сториш, ще усетиш, че гласните ти струни вибрират. Повярвай ми.

Коен го погледна така, сякаш искаше да каже: „Шегуваш се.“

— Хайде.

Той най-после склони, изви тънък и пронизителен глас и издекламира първите три реда от „Отело“.

— Брей, страхотно. Не знаех, че си почитател на Шекспир — възкликна Гус, сподавяйки усмивката си.

— Усети ли ги как вибрират?

Коен кимна.

— Когато има вибрации на гласните струни, тогава са налице отличителните честоти, за които ти казах. А сега направи същото, но шепни съвсем тихо.

Коен повтори същите три реда с най-тихия шепот, който можа да имитира, а после присви очи и погледна Суарес.

— Няма вибрации.

— Именно — потвърди Гус. — Това е защото звуците не се образуват от гласните ти струни, а от комбинация от въздух, издишан от белите ти дробове, и движенията на устата и езика ти.

— Като подсвирване.

— Да. Няма вибрации, нито разпознаваеми честоти.

— Хитро копеле.

— Абсолютно.

— Това ли е най-доброто, което можем да направим? Все още не знаем какво казва.

Инженерът се усмихна цинично.

— Не ми плащате големите пари само за да ви върна запис с неразбираем шепот, нали? Искам да кажа, че тъй като той е насилил гласа си да шепне бавно и провлачено, няма да можем да го изчистим или да го върнем в оригиналния диапазон. Ето защо, дори да имате заподозрян, ще бъде много трудно да сравним гласа. И съм убеден, че той го знае.

— Но ще можеш да го промениш достатъчно, за да разберем какво казва, нали?

Този път Гус се усмихна самодоволно.

— Гледай магията ми. — Върна се при дигиталния еквалайзер, натисна още няколко бутона и плъзна още няколко фейдера, и после зареди програмата за промяна на тоналността на отделен екран. Постави малка част от аудиозаписа в постоянно повтаряща се секция и работи върху нея няколко минути. — Виж ти — намръщи се той.

— Какво?

Гус машинално посегна към бонбоните „Скитълс“.

— Имаме нещо друго. Някакво съскане на фона.

— Съскане?

— Да. Все едно нещо се пържи в тиган или дъжд ромоли върху далечен прозорец. — Гус се заслуша отново. Втренчи се в единия монитор и направи гримаса. — Честотата е подобна на статичния шум. И това малко усложнява нещата.

— Не можеш ли да направиш нещо с всичко това? — Коен кимна към оборудването в студиото.

— Днес ден на тъпите въпроси ли е? Разбира се, че мога, но за да разпозная гласа, ще трябва да го сравня с моята библиотека от звуци. — Започна да чатка по клавиатурата. — А това ще отнеме известно време.

Коен погледна часовника си и въздъхна разочаровано.

— Успокой се, това няма да ми попречи да изчистя шепота. Ще го сторя за нула време. — Гус пак се залови с бутоните и фейдерите. След минута на лицето му се изписа доволно изражение. — Мисля, че успях. — Той включи записа и отдалечи стола си от мишпулта.

От тонколоните се разнесе същият шепнещ глас, който Коен и Майърс толкова усилено се бяха опитвали да дешифрират, но този път ясен като бял ден.

Челюстта на Коен увисна.

— Копеле!