Хищникът

64.

Лосанджелиският филиал на телевизия „Изкуство и развлечения“ се намираше в Сенчъри Сити и заемаше петнайсет кабинета на деветия етаж на втората сграда от прочутите кули-близнаци на Сенчъри Плаза. Сградите неслучайно приличаха на кулите близнаци, разрушени през 2001 година по време на терористичната атака срещу Световния търговски център в Манхатън. Те бяха проектирани от същия архитект.

Червенокосата жена на рецепцията във фоайето на телевизия „Изкуство и развлечения“ можеше да бъде описана не само като хубава, а като поразително красива.

Тя се усмихна учтиво, когато детективите се приближиха, и после вдигна показалец, за да им направи знак да почакат малко.

Няколко секунди по-късно жената докосна слушалката в ухото си и примигващата синя светлина угасна.

— С какво мога да ви бъда полезна, господа? — Погледът й се стрелна между двамата детективи и се спря на Робърт. Усмивката й придоби повече блясък. Той обясни, че иска да разговарят с някого за стар документален филм, заснет от телевизията им. Секретарката погледна значките им и държането й се промени. След кратко обаждане по вътрешния телефон и две минути по-късно те бяха поканени в кабинет в дъното на дълъг коридор. На табелката на вратата пишеше: Брайън Коулман — директор на продукция.

Мъжът, който седеше зад бюрото, се усмихна, когато Хънтър и Гарсия застанаха на прага. Беше сложил в ухото си слушалката на телефона си. Синята светлинка примигваше. Той им направи знак да влязат, стана и заобиколи бюрото. Беше най-малко пет сантиметра по-висок от Робърт, с късо подстригана черна коса и пронизващи близко разположени кафяви очи зад очила с рогови рамки.

Хънтър затвори вратата и зачака. Двете кресла пред бюрото на Коулман бяха отрупани с кашони. Детективите останаха прави.

— Трябва да ги изпратим днес… — каза Коулман по телефона и кимна на Хънтър и Гарсия. Слуша само половин секунда и после прекъсна онзи, с когото говореше: — Виж, ако не ги изпратим днес, сметката ни ще бъде прехвърлена на друга компания, разбираш ли? — Той пак замълча за миг. — Да, днес следобед е чудесно, преди три часа е още по-добре… Ще чакам. — Продуцентът извади слушалката от дясното си ухо и я хвърли на бюрото. — Извинете за бъркотията. — Той се ръкува с двамата детективи и махна кашоните от креслата. — Разширяваме се. Трябваше да се местим, но преди няколко месеца компанията от другата страна на коридора фалира. — Коулман безразлично повдигна рамене. — Рецесия, нали знаете? Затова решихме да вземем техните офиси. По-лесно е, макар че пак има напрежение. — Посочи телефона на бюрото си. — Фирмите доставчици са мазни дребнави копелета. Ако им позволиш, ще те смачкат.

Робърт и Карлос кимнаха учтиво.

— Е? — Коулман плесна с ръце. — Какво мога да направя за вас?

— Търсим документален филм за художници от Западния бряг, направен от вашата телевизия — отвърна Хънтър и седна.

— Знаете ли заглавието му?

Робърт провери в тефтерчето си.

— Да, казва се „Красотата на платната; изгряващите млади таланти от Западния бряг“.

Коулман наклони глава назад.

— „Красотата на платната“? — изненадано се усмихна той. — Брей. Това беше преди три-четири години.

— Три — уточни Хънтър.

— Участвах в екипа на продукцията, филм с много нисък бюджет. — Коулман свали очилата си и започна да ги бърше с парче плат. — Беше случайност. Рекламен трик. Сигурни ли сте, че искате точно този филм?

Робърт сложи лакът на облегалката на креслото и подпря брадичка.

— Защо да е бил случайност?

— Единствената причина да го заснема беше нашият регионален директор тогава — обясни Коулман. — Дъщеря му беше художничка и безуспешно се опитваше да пробие. Затова изведнъж в началото на графика ни се появи сценарий за нов документален филм. Знаете процедурата — включваш няколко наистина талантливи изгряващи художници, наблягаш на дъщерята и се надяваш на най-доброто.

— Успяхте ли?

Продуцентът кимна колебливо.

— Мисля, че свърши работа. Тя беше забелязана и доколкото знам, се представя добре с изкуството си. Регионалният директор напусна преди две години, затова всъщност не знам какво е положението.

— Как се казва дъщерята на регионалния директор? — попита Гарсия.

— Ами… — Коулман започна да си играе с химикалката си. — Мартина — спомни си той. — Мартина Грийн. Може ли да попитам защо се интересувате от този документален филм?

— Искаме да го гледаме и да видим кои художници са участвали в него — отговори Хънтър. — Индивидуално ли ги снимахте? Имам предвид на различни места в различни дни.

Коулман се подсмихна.

— Не. Както казах, филмът беше с много нисък бюджет. Дори нашият директор не би оправдал похарчването на прилична сума за него. Снимахме всичко за един ден. Събрахме художниците следобед в… — Той се замисли, сякаш се мъчеше да си спомни.

— В музея „Мока“ на Саут Гранд Авеню.

— Всичките ли бяха жени?

Продуцентът се намръщи.

— В този документален филм, да.

— Знаете ли дали е бил излъчен втори път? Може би наскоро?

— Мога да проверя, но мисля, че не е. Както споменах, не беше много добър. — Той придвижи стола си до компютъра и написа нещо на клавиатурата.

Резултатът се появи след няколко секунди и Коулман обърна монитора към двамата детективи.

— Не. Излъчен е само веднъж, две седмици след като е бил заснет, и това е.

— Имате ли скорошни документални филми или интервюта в същия дух като него? — попита Карлос. — За художнички от Лос Анджелис?

На лицето на Коулман се изписа интерес.

— Някоя конкретно?

— Много ще ви бъдем благодарни, ако ни покажете, каквото имате — уклончиво отговори Хънтър. Не искаше да разпалва повече любопитството на продуцента.

Ала вече беше късно. Репортерите бяха като вълците и не си меняха козината.

Коулман се размърда на стола си и после отново се обърна към компютъра.

— Колко скорошни имате предвид?

— От една-две години.

Този път търсенето продължи по-дълго.

— През последните две години сме направили три предавания за художници, но само за творци от Лос Анджелис и Калифорния.

Гарсия се намръщи.

— Това ли е всичко? Три предавания за две години?

— Малцина се интересуват от изобразителното изкуство или живота на съвременните художници — обясни Коулман и се облегна назад на стола си. — Живеем в капиталистически свят, където управляват парите и за нас зрителите означават пари… и рекламно време. Ако излъчим документален филм за хип-хопа, рапа или някой нов, нашумял певец, който стремглаво превзема класациите, броят на зрителите ни скача до небесата. Но ако предаваме нещо за художници или някое друго не толкова популярно изкуство, броят им спада до по-малко от една трета дори в най-гледаното време. Схващате ли?

— Може ли да получим копие на трите филма заедно с „Красотата на платната“? — попита Хънтър.

— Разбира се.

— Освен това ни трябва копие от работния дневник на „Красотата на платната“ и имената на всички, които са работили по филма — оператори, гримьори, продуценти, монтажисти.

— Няма проблем. Ще ви свържа с Том, нашия архивист. Той ще ви даде, каквото ви трябва.

Щом детективите излязоха от кабинета му, Коулман вдигна телефона и набра частния номер на един негов много добър приятел — Доналд Робинс, водещия криминален репортер в „Ел Ей Таймс“.