Хищникът

89.

Робърт се поколеба дали да не отиде с кола до Хийлдсбърг, но дори да нямаше никакво движение, щеше да му отнеме най-малко седем часа да измине седемстотинте километра дотам. Изключено беше да прекара петнайсет часа на пътя.

Ето защо се качи на самолета в шест и половина сутринта. Осем и десет Хънтър вече изкарваше взетия под наем крайслер себринг от сравнително празния двор на „Херц“. Макар да нямаше карта, нито вградена навигационна система, той стигна от летището до полицейското управление на Сентър Стрийт в Хийлдсбърг за не повече от петнайсет минути.

Началникът на полицията Суарес наближаваше шейсетте и беше едър и як мъж, вдъхващ респект, без дори да говори. Имаше вид на човек, прекарал твърде много време на една и съща работа. Както бе казал на Робърт по телефона, той не беше чувал за случая „Харпър“. Това бе станало единайсет години преди да го прехвърлят в Хийлдсбърг. Суарес обаче беше много усърден и любознателен човек и през нощта бе проучил каквото могъл.

— Един от първите хора, с които се запознах, когато ме преместиха тук, беше Том Дженкинс — започна той, след като покани Хънтър в кабинета си. — Желаете ли кафе? — Посочи алуминиевия термос на бюрото си.

Робърт поклати глава.

— Не, благодаря. Изпих едно на летището.

Началникът на полицията се засмя.

— И вероятно е имало вкуса на котешка пикня.

— Нещо такова.

— Трябва да опитате това кафе. — Суарес взе чаша от подноса върху металния шкаф до прозореца и я напълни. — Никой не прави по-хубаво кафе от моята Луиз. Тя има дарба. Нещо като семейна тайна. Как го пиете?

Хънтър трябваше да признае, че дори от разстояние кафето ухаеше невероятно приятно.

— Чисто.

— Вече ми харесвате. Точно така трябва да се пие кафето. — Той му подаде чашата.

— Говорехте за Тед Дженкинс — подсети го Робърт и отпи глътка. — Охо! — Очите му се отвориха широко.

— Хубаво е, нали? — усмихна се Суарес. — Ще помоля Луиз да ви направи един термос, преди да тръгнете.

— Благодаря.

— И така, Тед Дженкинс. Той е редакторът на „Хийлдсбърг Трибюн“. Навремето беше само репортер. Снощи изпихме по едно питие с него, след като говорих с вас по телефона. Дженкинс помни какво се е случило. Ужасяваща история, в която измамен Съпруг превърта и убива жена си, детето си и любовника на съпругата си и после си пръсва черепа с пушка. Това е голяма сензация за градче като Хийлдсбърг, но за лосанджелиско ченге?… — Той се наведе напред, сложи ръце на бюрото си и преплете пръсти. — Една от причините да ме направят шеф на полицията е, че съм много любопитен, детектив. А вашето телефонно обаждане вчера сериозно разпали любопитството ми. — Отпи глътка кафе. — Проверих ви. Побъбрих си с капитана ви сутринта.

Робърт не каза нищо.

Суарес взе очилата си за четене и се вгледа в тефтерчето на бюрото си.

— Полицията на Лос Анджелис, специална секция „Убийства“. Специалността ви са престъпления, извършени с изключително насилие. Това е нещо, което ние тук виждаме само във филмите. — Погледна Хънтър над очилата си. — Капитанът ви ми каза, че вие сте най-добрият. И това накара старият ми мозък да се замисли. Всеки знае, че Лос Анджелис е смахнат град, детектив. Банди, наркотици, стрелба от автомобили, серийни и масови убийци, хаотични стрелби и още по-лоши неща. Защо случай на убийство, станал преди двайсет години в малък град като Хийлдсбърг, ще интересува специалната секция „Убийства“ в Лос Анджелис?

Хънтър отпи от кафето си.

— Ето защо снощи слязох в стаята с архивите да потърся материалите по случая. Оказа се, че всичко по-старо от десет години, е натрупано на купчина в ненадписани кашони във вмирисана и пълна с паяжини стая. С един полицай търсихме близо пет часа, докато ги намерим. — Суарес почука с пръст по стара хартиена папка, сложена до компютъра му.

Робърт се премести на ръба на стола.

— Представете си изненадата ми, когато видях снимките и прочетох докладите за онова, което се е случило в действителност. — Подаде папката на детектива.

Робърт я отвори и първата снимка, която съзря, накара сърцето му да се свие.