Хищникът

23.

Уитни Майърс използва малкото устройство, което Леонид Кудров й беше дал, и активира портите на подземния гараж в жилищната сграда с апартамента на Катя. Влезе и веднага забеляза огненочервения мустанг кабрио на Катя, паркиран на едното от двете места, запазени за мансардата й. Майърс спря на свободното място до него, слезе и сложи дясната си длан върху капака на колата. Беше леденостуден. Тя погледна през стъклото. Всичко изглеждаше наред. Светлинката на алармата мигаше на таблото и показваше, че е активирана. Уитни огледа гаража. Мястото беше добре осветено, но имаше доста тъмни кътчета и ъгли, където някой можеше да се скрие. Тя видя само една охранителна камера, на тавана, обърната към входа на гаража.

Майърс извади ръкавици от кутия на задната седалка на автомобила си и се качи с асансьора в мансардата. След това отвори апартамента на Катя с ключовете, които Леонид Кудров й беше дал. Нямаше аларма. Нито следи от влизане с взлом.

Тя безшумно затвори вратата и спря. Всекидневната беше огромна и стилно обзаведена. Уитни я огледа внимателно. Всичко изглеждаше на мястото си. Нямаше следи от борба.

Тя се приближи до стълбището в ъгъла и се качи на горния етаж. Намери ключовете на Катя на поднос върху висок шкаф, отрупан със семейни снимки.

Майърс тръгна по коридора и влезе в спалнята. Стените бяха боядисани в розово и бяло и върху идеално оправеното двойно легло имаше толкова много плюшени играчки, че цяла детска ясла би си играла със седмици.

Уитни провери възглавниците. Не миришеха. Никой не беше спал там снощи.

На поставка в края на леглото бяха сложени двата куфара на Катя. Бяха отворени, но, изглежда, не й беше останало време да извади дрехите си. Вратата на балкона беше заключена отвътре. И там нямаше следи от влизане с взлом.

Майърс се приближи до вградения гардероб. Дъхът й секна от колекцията от тоалети, обувки и чанти на Катя.

— Охо! — Прокара пръсти по рокля на Джанбатиста Вали. — Гардероб мечта. Катя има вкус.

Забеляза, че от закачалката в банята липсва хавлиена кърпа за коса.

Тя излезе от банята и влезе в следващата стая — там, където Катя се упражняваше. Помещението беше просторно, но семпло. Стереоуредба върху дървен шкаф, два музикални статива, минихладилник в ъгъла и удобно кресло до стената. Калъфът на цигулката на Катя беше на масичката за кафе до вратата. Безценната й „Лоренцо Гуаданини“ лежеше вътре.

Леонид беше казал на Майърс, че дъщеря му е обсебена от цигулката си и ако инструментът не е до нея, ще бъде в сейфа зад големия портрет на Чайковски на стената.

Уитни намери картината и провери сейфа. Беше заключен. Въпреки убедеността си, че Катя е напуснала града за няколко дни, сега започваше да я обзема лошо предчувствие.

Тя се върна долу и влезе в кухнята — голяма като в повечето мансарди в Лос Анджелис. Работни плотове от черен мрамор, лъскави стоманени домакински прибори и множество тенджери и тигани, окачени над барче в средата, които можеха да послужат на всеки малък ресторант да си изкарва парите.

Първото, което забеляза, беше липсващата хавлия от банята на горния етаж. Лежеше на пода на няколко крачки от хладилника. Тя я взе, доближи я до носа си и усети приятно ухание на плодове, което съответстваше на шишенцето с дизайнерски балсам за коса в банята на Катя.

Уитни огледа кухнята. На масата имаше бутилка бяло вино. Нямаше чаши. Нито тирбушон. Вниманието й обаче беше привлечено от примигващата червена светлинка на телефонния секретар в далечния край на работния плот. Тя се приближи и погледна екранчето.

Шейсет съобщения.

— Катя е популярна жена.

Майърс натисна бутона за прослушване.

— Имате шейсет съобщения — каза предварително записан женски глас. — Първо съобщение.

Последва абсолютна тишина.

Уитни се намръщи.

Накрая се чу пиукане и машината премина към следващото съобщение.

Мълчание.

И следващото.

Мълчание.

И следващото.

Мълчание.

— Какво става, по дяволите? — Тя седна на високото столче до нея. Очите й се спряха на големия часовник, окачен на стената над вратата.

Съобщенията продължиха, но не се чуваше нищо. И след петнайсетото или двайсетото Уитни долови нещо, от което по гърба й полазиха ледени тръпки.

— Не може да бъде. — Тя спря записа, превъртя лентата на първото съобщение и ги пусна отначало. Погледът й отново се насочи към часовника над вратата и този път Майърс остави съобщенията да се извъртят до петдесет и деветото. На тях не беше записано нищо, но схемата на тишината имаше смразяващо кръвта значение. — Да ме вземат дяволите.

Започна последното съобщение и изведнъж тишината се замени с дълга пауза, изпълнена със статичен шум, който изненада Уитни и я накара да подскочи.

— Господи… — Тя допря ръка до разтуптяното си сърце. — Какво беше това, по дяволите? — Превъртя лентата, наведе се към машината и пусна отново записа.

От тонколонката на телефонния секретар се разнесе статичен шум.

Уитни се наведе още по-близо.

И онова, което чу, скрито в статичния шум, изпрати ледени тръпки в цялото й тяло.