Хищникът

20.

Хънтър се обади на двата телефона, оставени за връзка с отдел „Изчезнали лица“. Господин Джайлс Карлсен, управител на фризьорски салон в Брентуд, бе позвънил на полицията преди десет дни, за да съобщи, че съквартирантката му Кати Грийн е изчезнала. Карлсен каза на Робърт, че госпожица Грийн най-сетне се е появила вчера сутринта. Заминала с новото си гадже, с което се запознала на уроци по танци.

Другият контакт, господин Рой Мичъл, се беше свързал с полицията преди дванайсет дни. Лора, двайсет и девет годишната му дъщеря, беше изчезнала. Господин Мичъл покани Хънтър да се срещнат в дома му във Фримонт Плейс след час.

Ханкок Парк е един от най-богатите и желани райони в Южна Калифорния. В ярък контраст с повечето квартали на Лос Анджелис къщите в Ханкок Парк са построени на разстояние от улицата, повечето електрически и телефонни линии са подземни, а оградите липсват. Робърт зави към Фримонт Плейс и стана очевидно, че нахлуването в личното пространство не е една от главните грижи на района.

Алеята за коли с форма на полумесец пред къщата беше павирана и водеше до паркинг, достатъчно голям да побере два автобуса. В средата се издигаше фонтан от масивен камък. Слънцето залязваше и небето зад двуетажната тухлена сграда беше изпъстрено с огненочервени ивици, красиво като за снимка. Хънтър паркира колата си и слезе.

Отвори му жена на около петдесет и пет години, олицетворение на елегантността, с дълга коса, завързана на опашка, магнетична усмивка и кожа, за която повечето жени на нейната възраст биха убили. Тя се представи като Дениз Мичъл и го покани в кабинет, пълен с творби на изкуството и подвързани с кожа книги. Пред висок махагонов бюфет, отрупан със снимки, стоеше нисък и възпълен мъж, трийсетина сантиметра по-нисък от Хънтър, с рошава, посивяла коса и мустаци.

— Вие трябва да сте детективът, с когото разговарях по телефона — каза той и протегна ръка. — Аз съм Рой Мичъл.

Ръкуването му беше заучено като усмивката и силно, за да покаже сила на характера, но не чак толкова, че да плаши. Робърт показа служебните си документи и Рой Мичъл се скова.

— Господи! — промълви той, но съпругата му го чу.

— Какво има? — попита тя и се приближи. Очите й умоляваха за информация.

— Би ли ни оставила насаме, скъпа? — отвърна Рой, напразно опитвайки се да скрие тревогата си.

— Не, няма да ви оставя — възрази Дениз, вперила очи в Хънтър. — Искам да знам какво се е случило. Каква информация имате за дъщеря ми?

— Дениз, моля те.

— Никъде няма да ходя, Рой — настоя тя, без да откъсва поглед от детектива. — Намерихте ли дъщеря ми? Добре ли е тя?

Рой Мичъл отмести поглед встрани.

— Какво става, Рой? Защо се уплаши толкова много?

Отговор не последва.

— Някой да ми каже нещо. — Гласът й потрепери.

— Не съм от отдел „Изчезнали лица“, госпожо Мичъл — най-сетне продума Хънтър и пак й показа служебните си документи. Този път тя ги разгледа много по-внимателно, отколкото на вратата.

— Боже мой, вие сте от отдел „Убийства“? — Жената закри с ръце носа и устата си и очите й се напълниха със сълзи.

— Има вероятност да съм сбъркал адреса — добави Робърт с твърд, но успокояващ тон.

— Какво? — Ръцете й се разтрепериха.

— По-добре да седнем. — Хънтър посочи коженото канапе честърфийлд до високия два метра лампион.

Семейство Мичъл се настаниха на канапето, а Робърт седна на едното от двете кресла.

— Опитваме се да идентифицираме жена, която има няколко общи физически характеристики с дъщеря ви — обясни. — Лора е едно от четирите имена, на които се спряхме като вероятно съвпадение.

— И вероятно съвпадение с жертва на убийство? — попита Рой и сложи ръка на коляното на жена си.

— За жалост, да.

Дениз се разрида.

Рой си пое дълбоко дъх.

— Дадох на другия детектив съвсем скорошна снимка на Лора. Видяхте ли я?

Хънтър кимна.

— И пак не сте сигурен дали жертвата е Лора? — попита Дениз. Гримът се стичаше по лицето й. — Защо?

Рой затвори очи и по носа му се търкулна една-единствена сълза. Робърт разбра, че той вече се е досетил за вероятността жертвата да е неузнаваема.

— Дошли сте да искате от нас кръвна проба за анализ на ДНК? — попита господин Мичъл.

Беше очевидно, че той познава полицейските процедури много по-добре от повечето хора. След въвеждането на тестовете на ДНК в ситуация като тази беше много по-практично полицаите да вземат проби и да ги сравнят с тази на жертвата. Така на по-късен етап можеше да се обърнат само към идентифицираното семейство, без да подлагат няколко други невинни семейства на паниката и травматичното преживяване да видят снимка на жестоко обезобразена жертва.

Хънтър поклати глава.

— За съжаление анализът на ДНК няма да ни помогне.

За миг в стаята сякаш не достигаше въздух за всички.

— Имате ли снимка на жертвата? — попита Рой.

Робърт кимна и прелисти няколко страници в папката, която носеше.

— Госпожо Мичъл, тази жена може да не е вашата дъщеря. Няма причина да поглеждате снимката.

Дениз го погледна със замъглени очи.

— Няма да изляза.

— Скъпа, моля те — опита отново съпругът й.

Тя дори не го погледна.

Робърт зачака, но видя решителността в очите й. Той сложи снимката в едър план на лицето на жертвата на масичката за кафе пред тях.

Дениз Мичъл я позна само за част от секундата.

— Боже мой! — Треперещите й ръце се стрелнаха към устата. — Какво са направили с момиченцето ми?

Стаята, в която се намираха, изведнъж придоби различен вид — по-тъмна и малка и с по-сгъстен въздух. Хънтър мълча няколко минути, докато Рой Мичъл се опитваше да утеши съпругата си. Риданията й не бяха истерични, а изпълнени с болка и гняв. При други обстоятелства Робърт би си тръгнал, предоставяйки на родителите известно време да скърбят, и после би дошъл отново следващата сутрин със списък от въпроси, но нито случаят, нито убиецът бяха като останалите. Нямаше избор. Бащата и майката на Лора бяха единственият източник на информация за нея. А информацията му беше жизненонеобходима като въздуха, който дишаше.

Дениз Мичъл извади хартиена кърпичка от кутията на страничната масичка, избърса сълзите си, стана и се приближи до малко писалище до прозореца, където бяха наредени няколко фотографии в рамки, повечето на Лора, правени в различни периоди на живота й.

Рой не я последва. Прегърби рамене и потъна в канапето, сякаш така можеше да избяга от настоящия миг. Не направи опит да изтрие сълзите си.

Дениз се обърна към Хънтър. Изглеждаше съвсем различна от жената, която преди малко го посрещна на вратата. Очите й бяха ужасяващо тъжни.

— Дълго ли е страдала дъщеря ми, детектив? — Гласът й беше тих и дрезгав, а думите — изпълнени с болка.

Двамата се втренчиха един в друг и той видя, че дълбоко в душата й гори смесица от скръб и гняв.

— Истината е, че не знаем — отговори.

С трепереща ръка жената прибра кичур коса зад дясното си ухо.

— Знаете ли защо, детектив? Защо някой би сторил това на друг човек? Защо би го направил на моята Лора? Тя беше най-милото момиче.

Хънтър издържа на погледа й.

— Няма да се преструвам, че разбирам каква мъка преживявате, госпожо Мичъл. И няма да крия, че е трудно. Търсим отговорите на същите тези въпроси и засега не мога да ви кажа много, защото не знам много. Дошъл съм да ви помоля за помощ да заловим извършителя. Вие сте познавали Лора по-добре от всеки друг.

Дениз не откъсна очи от лицето му и той се досети какъв ще бъде следващият й въпрос:

— Била ли е… изнасилена? — Гласът й стана дрезгав, докато отново се бореше да преглътне сълзите.

Рой Мичъл най-после вдигна глава и погледна първо съпругата си и после Хънтър.

В живота имаше много малко неща, които Робърт мразеше повече от това да трябва да скрие истината от опечалени родители, но без аутопсия на трупа на Лора най-доброто, което можеше да каже на Дениз и Рой, беше, че не знае. Като психолог му беше ясно, че несигурността от незнанието на отговора на този въпрос ще ги измъчва до края на живота им и ще изложи на риск брака и дори разсъдъка им.

— Не, Лора не е била изнасилена — отговори, без очите му да трепнат и без капка колебание. Понякога си заслужаваше да излъже.